ИВАН ВАЗОВ
Още приживе наричат Вазов „Патриарх на българската литература”. Тази титла си остава най-краткото образно определение на неговото централно място в нашата литературна история и неговото непреходно значение на национален класик.
Иван Вазов е живата връзва между българското национално възраждане и следосвобожденското време не само като литературна, но и като всеобхватна духовна традиция. Превърнал в свой съкровен душевен опит най- характерното за живота и съзнанието на предосвобожденския българин, със свой необичайно дълъг за тогавашните условия творчески живот, той половин век непосредствено отстоява духа и традициите на националното възраждане. А с творбите си, обезсмъртили историческото и духовно съдържание на тази велика епоха, продължава и след това да поддържа нейния живот и националната памет.
Той е първият професионален писател в българската културна история, първият, който превърна литературата в свое единствено призвание и съдба.
Поет роден съм аз, поет съм същ.
Душа на песни извор е могъщ
във радост, скръб, при росните цветя
на май, в фъртуните на януари,
всегда доволно е да диша тя
въздухът на България.
На моя дух свободен и крилат
за песни родина е целий свят
но странна сила сеща, колчем той
вис някой зърне на Балкана стария,
когато тласнува летежа свой
в небето на България
Иван Вазов
ТВОРБИ
Иван Вазов е живата връзва между българското национално възраждане и следосвобожденското време не само като литературна, но и като всеобхватна духовна традиция. Превърнал в свой съкровен душевен опит най- характерното за живота и съзнанието на предосвобожденския българин, със свой необичайно дълъг за тогавашните условия творчески живот, той половин век непосредствено отстоява духа и традициите на националното възраждане. А с творбите си, обезсмъртили историческото и духовно съдържание на тази велика епоха, продължава и след това да поддържа нейния живот и националната памет.
Той е първият професионален писател в българската културна история, първият, който превърна литературата в свое единствено призвание и съдба.
Поет роден съм аз, поет съм същ.
Душа на песни извор е могъщ
във радост, скръб, при росните цветя
на май, в фъртуните на януари,
всегда доволно е да диша тя
въздухът на България.
На моя дух свободен и крилат
за песни родина е целий свят
но странна сила сеща, колчем той
вис някой зърне на Балкана стария,
когато тласнува летежа свой
в небето на България
Иван Вазов
ТВОРБИ
- Българският език
- Отечество любезно
- При Рилския манастир
- Елате ни вижте
- Линее нашто поколение
- Епопея на забравените
- Левски
- Паисий
- Кочо
- Опълченците на Шипка
- Дядо Йоцо гледа
- Чичовци
- Под игото
ХРИСТО БОТЕВ
"Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които да разбират, че тая добродетел естествено е основана на друга - на любовта към ближния?"
Христо Ботев
Безумно храбър, безкрайно себеотдаден, безсмъртен. Той е Христо Ботев, живеещ на ръба на света и въпреки това - винаги оцеляващ. Едно ярко изключенение. Един достоен мъж, когото съдбата беляза. Борецът за свободата на Родината не търси цел и смисъл в живота, те сами го намериха. Защото са неизменна част от съзнателния и творческия му път. Затова Ботев е неотлъчно сред нас, за да изпълнява националния си дълг - да бди над България и да поддържа духа й жив. И се справя отлично, дори и повече от век разстояние.
Той е винаги прям и казва истината в очите: не е чудно тогава, че срещу него се въоръжават всички "глупци". Тълпата не обича ония, които й говорят истината. Ботев, наопаки, живее само за нея: "Едно само ще те моля - да бъдеш искрен и да ме обвиняваш най-строго, ако ме намираш в нещо виновен." Той е цялостен мир, космос, хармония, порядък - а срещу себе си има хаос, дисхармония, неуредица: от една страна съзнание, от друга несъзнание, от една страна създаване, от друга застой, от една страна мисъл, от друга безсмислица - фантазия и бит, време и вечност, любов и равнодушие - и тези две сили трябва да живеят заедно и да делят обща трапеза...
Времената, в които трябваше да живее Ботев, бяха катастрофични; трудно бе човек да бъде само зрител. По силата на своята природа, на редица обстоятелства и най-вече на неизбежни, тъмни сили, той трябваше да бъде главния актьор в тази народна драма, и това е, което определя неговото значение като човек и поет.
ТВОРБИ
"Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които да разбират, че тая добродетел естествено е основана на друга - на любовта към ближния?"
Христо Ботев
Безумно храбър, безкрайно себеотдаден, безсмъртен. Той е Христо Ботев, живеещ на ръба на света и въпреки това - винаги оцеляващ. Едно ярко изключенение. Един достоен мъж, когото съдбата беляза. Борецът за свободата на Родината не търси цел и смисъл в живота, те сами го намериха. Защото са неизменна част от съзнателния и творческия му път. Затова Ботев е неотлъчно сред нас, за да изпълнява националния си дълг - да бди над България и да поддържа духа й жив. И се справя отлично, дори и повече от век разстояние.
Той е винаги прям и казва истината в очите: не е чудно тогава, че срещу него се въоръжават всички "глупци". Тълпата не обича ония, които й говорят истината. Ботев, наопаки, живее само за нея: "Едно само ще те моля - да бъдеш искрен и да ме обвиняваш най-строго, ако ме намираш в нещо виновен." Той е цялостен мир, космос, хармония, порядък - а срещу себе си има хаос, дисхармония, неуредица: от една страна съзнание, от друга несъзнание, от една страна създаване, от друга застой, от една страна мисъл, от друга безсмислица - фантазия и бит, време и вечност, любов и равнодушие - и тези две сили трябва да живеят заедно и да делят обща трапеза...
Времената, в които трябваше да живее Ботев, бяха катастрофични; трудно бе човек да бъде само зрител. По силата на своята природа, на редица обстоятелства и най-вече на неизбежни, тъмни сили, той трябваше да бъде главния актьор в тази народна драма, и това е, което определя неговото значение като човек и поет.
ТВОРБИ
- Майце си
- Към брата си
- Елегия
- Борба
- До моето първо либе
- На прощаване
- Хаджи Димитър
- Моята молитва
- Обесването на Васил Левски
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
“Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла”
“Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки, да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи, обаче, да съхраня своето царствено величие”.
“колко ли дечица простират ръце към майките си и искат корица хлебец, колко ли коварно излъгани моми са изхвърлени на произвола на съдбата и със съкрушение правят избор между гладната смърт и позора”
“Заканват се да убият г. Каравелов,… мене и др. Защо не, най-сетне: с Русия сме добре. Князът признат, за вътрешното уреждане на държавата не остава, освен да почне биенето и избиването на опозицията”
“Преди офицерчетата ме диреха да ме тупат, сега пък други ме следят да ме претупат. От няколко места ме предупреждаваха вече за това, но аз не вярвам да отидат до там.”
“че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен простак, грубиян и простак до мозъка на костите си… Но съжалих го. [...] Като че някой ми внуши: “Недей презира този простичък, лукавичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната средa.”
“А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч.”
Алеко Константинов
ТВОРБИ
“Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла”
“Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки, да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи, обаче, да съхраня своето царствено величие”.
“колко ли дечица простират ръце към майките си и искат корица хлебец, колко ли коварно излъгани моми са изхвърлени на произвола на съдбата и със съкрушение правят избор между гладната смърт и позора”
“Заканват се да убият г. Каравелов,… мене и др. Защо не, най-сетне: с Русия сме добре. Князът признат, за вътрешното уреждане на държавата не остава, освен да почне биенето и избиването на опозицията”
“Преди офицерчетата ме диреха да ме тупат, сега пък други ме следят да ме претупат. От няколко места ме предупреждаваха вече за това, но аз не вярвам да отидат до там.”
“че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен простак, грубиян и простак до мозъка на костите си… Но съжалих го. [...] Като че някой ми внуши: “Недей презира този простичък, лукавичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната средa.”
“А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч.”
Алеко Константинов
ТВОРБИ
- Разни хора, разни идеали
- Разни хора, разни идеали 1
- Разни хора, разни идеали 2
- Разни хора, разни идеали 3
- Разни хора, разни идеали 4
- Бай Ганьо
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Пенчо Славейков е автор, който дава отправна точка на модерната ни поезия, на изкуство, коренно различно по естетическа програма от творчеството до 90-те години на XIX век. Той е един от най-противоречивите наши поети като идейни внушения и стилно езикови особености. Това обуславя факта, че той е творецът, получил най-противоречиви оценки от литературната критика. Д-р Кръстев и Б. Пенев го смятат за образец за нашите поети, а Георги Бакалов категорично го отрича. В положителните изказвания за неговото творчество се оценява приносът му в традицията, разкрива се новаторството му.
Модерните автори, обединени в кръга „Мисъл”, дават нова насока на търсенията в българската литература - размисъл върху общовалидни и вечни проблеми на битието, нов поглед върху човека като личност, видян в измеренията на идеята, знанията, духовността. Личностните качества на Славейков са предпоставка за изграждането на виждането му за човека като горда индивидуалност и съзнание, със свободен дух и висок нравствен идеал. Според д-р Кръстев, творчеството на Славейков е „нов художествен мир”, непознат досега, в който се разкриват „за нови чувства, нови светове”.
Смъртта лишава Пенчо Славейков от Нобеловата награда
Българите се включват в борбата за престижната награда още преди век. Първата номинация е за литература. Великият поет Пенчо Славейков обаче се разминава с нея на път за отвъдното. Авторът на "Кървава песен" е достатъчно популярен в Швеция, след като в края на 1911 г. неговият преводач проф. Алфред Йензен прави предложение до съответната комисия от Шведската кралска академия. Тежко болният лирик, живеещ в Италия, дори получава съобщение, че кандидатурата му подлежи на обсъждане. Но смъртта му на 28 май 1912 г. зачерква всичко. Съгласно волята на Алфред Нобел призът се връчва само на живи хора.
ТВОРБИ
Пенчо Славейков е автор, който дава отправна точка на модерната ни поезия, на изкуство, коренно различно по естетическа програма от творчеството до 90-те години на XIX век. Той е един от най-противоречивите наши поети като идейни внушения и стилно езикови особености. Това обуславя факта, че той е творецът, получил най-противоречиви оценки от литературната критика. Д-р Кръстев и Б. Пенев го смятат за образец за нашите поети, а Георги Бакалов категорично го отрича. В положителните изказвания за неговото творчество се оценява приносът му в традицията, разкрива се новаторството му.
Модерните автори, обединени в кръга „Мисъл”, дават нова насока на търсенията в българската литература - размисъл върху общовалидни и вечни проблеми на битието, нов поглед върху човека като личност, видян в измеренията на идеята, знанията, духовността. Личностните качества на Славейков са предпоставка за изграждането на виждането му за човека като горда индивидуалност и съзнание, със свободен дух и висок нравствен идеал. Според д-р Кръстев, творчеството на Славейков е „нов художествен мир”, непознат досега, в който се разкриват „за нови чувства, нови светове”.
Смъртта лишава Пенчо Славейков от Нобеловата награда
Българите се включват в борбата за престижната награда още преди век. Първата номинация е за литература. Великият поет Пенчо Славейков обаче се разминава с нея на път за отвъдното. Авторът на "Кървава песен" е достатъчно популярен в Швеция, след като в края на 1911 г. неговият преводач проф. Алфред Йензен прави предложение до съответната комисия от Шведската кралска академия. Тежко болният лирик, живеещ в Италия, дори получава съобщение, че кандидатурата му подлежи на обсъждане. Но смъртта му на 28 май 1912 г. зачерква всичко. Съгласно волята на Алфред Нобел призът се връчва само на живи хора.
ТВОРБИ
ПЕЙО ЯВОРОВ
Пейо Яворов: едно трагично име, в музиката на което звучат тъмните вопли не само на неговата душа. Едно име, тъй тясно свързано с угара на племето ни и с блясъка на неговото слънце, което от векове се мъчи да проникне мъглите на потъмнелия свод. И ония бури, които върлуваха в тая душа, страшната неутешима болка на бляна, имат нещо тъй сродно с нивите и навъсеното небе на земята ни, въз чиято снага са паднали толкова гръмове и градушки.
Яворов - тоя таен човек, тъй грозен във външния си облик, тъй непорочен в своя метафизичен помисъл, това дете на ужаса, този престъпник и светец, носеше единствен в глъбините си всичката стихийност на българския първороден дух, оная неразвидена, вечна нощ, звездите на която са замръзнали от вятъра на страданието.
Страданието - това е подземният таен друм на тоя грозен човек, в чийто поглед бяха стихнали толкова вопли. По тоя друм той вървя сам, в дивата тишина на сънищата си, облечен при това в светлината на един друг свят. Тоя свят беше царството на любовта. И тук, в тоя друг свят, далеч от всички синори на времето и пространството, трябва да се търси силата на Яворова и ключът на неговата химника на страданието. Любовта е крайната точка на копнежа му, стожерът на мисълта му, ямата, в която се оглежда в луда радост като дух, който е загубил вече всяка връзка с живота на хората, всяка дума на тяхната реч.
ТВОРБИ
Пейо Яворов: едно трагично име, в музиката на което звучат тъмните вопли не само на неговата душа. Едно име, тъй тясно свързано с угара на племето ни и с блясъка на неговото слънце, което от векове се мъчи да проникне мъглите на потъмнелия свод. И ония бури, които върлуваха в тая душа, страшната неутешима болка на бляна, имат нещо тъй сродно с нивите и навъсеното небе на земята ни, въз чиято снага са паднали толкова гръмове и градушки.
Яворов - тоя таен човек, тъй грозен във външния си облик, тъй непорочен в своя метафизичен помисъл, това дете на ужаса, този престъпник и светец, носеше единствен в глъбините си всичката стихийност на българския първороден дух, оная неразвидена, вечна нощ, звездите на която са замръзнали от вятъра на страданието.
Страданието - това е подземният таен друм на тоя грозен човек, в чийто поглед бяха стихнали толкова вопли. По тоя друм той вървя сам, в дивата тишина на сънищата си, облечен при това в светлината на един друг свят. Тоя свят беше царството на любовта. И тук, в тоя друг свят, далеч от всички синори на времето и пространството, трябва да се търси силата на Яворова и ключът на неговата химника на страданието. Любовта е крайната точка на копнежа му, стожерът на мисълта му, ямата, в която се оглежда в луда радост като дух, който е загубил вече всяка връзка с живота на хората, всяка дума на тяхната реч.
ТВОРБИ
ЕЛИН ПЕЛИН
Казано съвсем просто, в прозата на Елин Пелин селото и градът представят глобалната идея за започващата криза на съвременността, за уязвената вселена, чиято хармонична цялост е заплашена да бъде разпарчетосана на Световен град и провинция.
Селото у Елин Пелин е пълнокръвен живот, всичко, което прави, мисли и чувства човек произтича от убеденост. Затова изборът е непоколебим, направен с вяра, с мотивация. Доброто и злото не са разчленени, но това не води до объркване, защото човекът има вяра в себе си и изгражда света чрез вяра. Цялостно и завършено. Без колебание. Без изобщо да обсъжда въпроса кое е добро и кое зло, защото личната му убеденост е глас на истината, която не познава друга алтернатива. Селото е “целият свят”, в който нито един човек не е маловажен, нито един избор не може да бъде подценен. Животът е живот на всеки един. И всеки един, събран с всеки друг, образуват хармоничната цялост на селото, в чиято пълноценност никой не се съмнява. Напротив. Чувстват се длъжни да я възпроизведат.
Градът у Елин Пелин е друго нещо. Там човек, отърсил се от традиционната култура, остава гол. Без култура, без опори, сам. Сам не само сред другите, но и изоставен от самия себе си. Отчужденият от себе си и живеещ извън себе си човек, вече е неистински и пребивава в един псевдоживот. Далечен, отделен от селото, градът у Елин Пелин е пространство на безотговорни социални азове, постоянно колебаещ се между това, което познава и това, което не познава.
ТВОРБИ
Казано съвсем просто, в прозата на Елин Пелин селото и градът представят глобалната идея за започващата криза на съвременността, за уязвената вселена, чиято хармонична цялост е заплашена да бъде разпарчетосана на Световен град и провинция.
Селото у Елин Пелин е пълнокръвен живот, всичко, което прави, мисли и чувства човек произтича от убеденост. Затова изборът е непоколебим, направен с вяра, с мотивация. Доброто и злото не са разчленени, но това не води до объркване, защото човекът има вяра в себе си и изгражда света чрез вяра. Цялостно и завършено. Без колебание. Без изобщо да обсъжда въпроса кое е добро и кое зло, защото личната му убеденост е глас на истината, която не познава друга алтернатива. Селото е “целият свят”, в който нито един човек не е маловажен, нито един избор не може да бъде подценен. Животът е живот на всеки един. И всеки един, събран с всеки друг, образуват хармоничната цялост на селото, в чиято пълноценност никой не се съмнява. Напротив. Чувстват се длъжни да я възпроизведат.
Градът у Елин Пелин е друго нещо. Там човек, отърсил се от традиционната култура, остава гол. Без култура, без опори, сам. Сам не само сред другите, но и изоставен от самия себе си. Отчужденият от себе си и живеещ извън себе си човек, вече е неистински и пребивава в един псевдоживот. Далечен, отделен от селото, градът у Елин Пелин е пространство на безотговорни социални азове, постоянно колебаещ се между това, което познава и това, което не познава.
ТВОРБИ
- Ветрената мелница
- Косачи
- Задушница
- Мечтатели
- На оня свят
- Андрешко
- Чорба от греховете...
- Занемелите камбани
- Гераците
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Стихотворенията на Д. Дебелянов образуват в своя голям брой единно цяло. Те са полифонични - различават се едно от друго, както гласовете на инструментите в един оркестър и все пак се сливат в едно. Ония преживявания и прозрения, за които говорихме в миналия брой на “Изток” са техния жизнен център. За този жизнен център трябва да се държи сметка. Литературната критика е длъжна да дири винаги центричността в творчеството на един поет. Прочее, нека я посочим у Д. Дебелянов. Той я има - той не е от онези литературни безличия, които кладат огън ту тук, ту там, без да имат едно огнище, един жизнен център в своето творчество.
Казахме, че за съзнанието на поета личната съдба е пълна дисхармония между блян и действителност. Из осмислянето на тази трагична дисхармония никне дуализмът на неговия мироглед, изграден върху представите за противоположните свръхестествени сили, намесващи се в живота на поета и раздвоеното Аз.
Дуалистичен като мирогледа на поета е и неговият образен свят. Д. Дебелянов се движи в своите образи по два пределни ръба - люлее се между крайните точки на две пълни противоположности. Това е една твърде характерна склонност на неговото въображение.
Д. Дебелянов е един от онези високо одарени лирици, които успяват да доловят винаги скритата мелодия на душата - да се вслушат в шумното пъстрогласие от напеви и съзвучия и да открият лайтмотива. Ето защо, в онова, което той изнася като мелодия из глъбините на душата си, няма нищо излишно. Във всяко негово стихотворение цари една обща ръководна посока на чувствата, без всякакви странични излети, нарушаващи тяхното единство.
ТВОРБИ
Стихотворенията на Д. Дебелянов образуват в своя голям брой единно цяло. Те са полифонични - различават се едно от друго, както гласовете на инструментите в един оркестър и все пак се сливат в едно. Ония преживявания и прозрения, за които говорихме в миналия брой на “Изток” са техния жизнен център. За този жизнен център трябва да се държи сметка. Литературната критика е длъжна да дири винаги центричността в творчеството на един поет. Прочее, нека я посочим у Д. Дебелянов. Той я има - той не е от онези литературни безличия, които кладат огън ту тук, ту там, без да имат едно огнище, един жизнен център в своето творчество.
Казахме, че за съзнанието на поета личната съдба е пълна дисхармония между блян и действителност. Из осмислянето на тази трагична дисхармония никне дуализмът на неговия мироглед, изграден върху представите за противоположните свръхестествени сили, намесващи се в живота на поета и раздвоеното Аз.
Дуалистичен като мирогледа на поета е и неговият образен свят. Д. Дебелянов се движи в своите образи по два пределни ръба - люлее се между крайните точки на две пълни противоположности. Това е една твърде характерна склонност на неговото въображение.
Д. Дебелянов е един от онези високо одарени лирици, които успяват да доловят винаги скритата мелодия на душата - да се вслушат в шумното пъстрогласие от напеви и съзвучия и да открият лайтмотива. Ето защо, в онова, което той изнася като мелодия из глъбините на душата си, няма нищо излишно. Във всяко негово стихотворение цари една обща ръководна посока на чувствата, без всякакви странични излети, нарушаващи тяхното единство.
ТВОРБИ
- Черна песен
- Пловдив
- Да се завърнеш...
- Помниш ли, помниш ли...
- Спи градът
- Миг
- Един убит
- Сиротна песен
- Тиха победа
ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
Биографични данни:
Малцина български поети така справедливо заслужават да бъдат наречени новатори както Христо Смирненски. В същото време едва ли новаторството на друг наш поет съдържа все още толкова много неизяснени страни и крие под повърхността си толкова тлеещи проблеми, готови да припламнат в разгорещен, противоречив разговор...
Разбира се, вън от спора ще остане заслугата на Смирненски, че той така вдъхновено въведе в нашата поезия темата на победилата и побеждаваща пролетарска революция с нейния носител - обезправения, страдащ и воюващ пролетарии. Всички обаче съзнаваме, макар и за жалост не всички да го прилагаме на дело, че новаторството в темата съвсем не е достатъчен определител на художественото новаторство. Останалите пък, които и на думи, и на дело отхвърлят тематичното като достатъчен определител на художественото новаторство, бързо се натъкват на озадачаващия факт, че Смирненски се оформя като творец в годините н връхния разцвет на българския символизъм; и нещо повече - че съвпадението е не само биографично, по време, и че влиянието на художествения момент се чувствува подчертано ясно, подчертано пряко и в най-революционните и новаторски творби на поета.
Историческият момент - борбата за установяване на социалистическо общество - и литературният момент - общият развой на българската лирика от предходните десетилетия - обусловиха именно подобен облик на поезията на Смирненски. Обективните фактори обаче намериха щастливо съчетание със силите на един честен и творчески дръзновен талант, който със замах използува възможностите на българския литературен процес в изграждането на новата социалистическа поезия.
ТВОРБИ
Биографични данни:
Малцина български поети така справедливо заслужават да бъдат наречени новатори както Христо Смирненски. В същото време едва ли новаторството на друг наш поет съдържа все още толкова много неизяснени страни и крие под повърхността си толкова тлеещи проблеми, готови да припламнат в разгорещен, противоречив разговор...
Разбира се, вън от спора ще остане заслугата на Смирненски, че той така вдъхновено въведе в нашата поезия темата на победилата и побеждаваща пролетарска революция с нейния носител - обезправения, страдащ и воюващ пролетарии. Всички обаче съзнаваме, макар и за жалост не всички да го прилагаме на дело, че новаторството в темата съвсем не е достатъчен определител на художественото новаторство. Останалите пък, които и на думи, и на дело отхвърлят тематичното като достатъчен определител на художественото новаторство, бързо се натъкват на озадачаващия факт, че Смирненски се оформя като творец в годините н връхния разцвет на българския символизъм; и нещо повече - че съвпадението е не само биографично, по време, и че влиянието на художествения момент се чувствува подчертано ясно, подчертано пряко и в най-революционните и новаторски творби на поета.
Историческият момент - борбата за установяване на социалистическо общество - и литературният момент - общият развой на българската лирика от предходните десетилетия - обусловиха именно подобен облик на поезията на Смирненски. Обективните фактори обаче намериха щастливо съчетание със силите на един честен и творчески дръзновен талант, който със замах използува възможностите на българския литературен процес в изграждането на новата социалистическа поезия.
ТВОРБИ
ГЕО МИЛЕВ
Копнежът ражда творчество. Творчеството е борба.
Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си.
„Възвание към българския писател“, Гео Милев
Всеки нов пророк идва в името на нов закон, който заменя стария. Твърде примамлива е все още поезията на символистите, когато в българската литература настъпва времето на една нова естетика. Езикът на символизма става обект на подозрение. Нова енергия идва да зареди изтощената магическа сила на словото и да преоткрие нови значения в избледнелите думи.
Същностен израз на всяко модернистично течение е неговата реакция срещу традицията. Модернистичната естетика се изгражда въз основа на отрицанието като антитеза на предходния културен модел.
Както символистите, така и експресионистите отричат реалистичната традиция. За тях тя е безнадеждно остаряла в културно-исторически план и непродуктивна като изкуство в естетически аспект. И двете модернистични течения търсят промяна в мярата и средствата за интерпретиране на художествената условност. Внасят субективния елемент, целенасочено деформиращ художествения образ, и търсят стилизация на духовните ценности в творческия изказ. Но докато символизмът се стреми да намери в материалното съответствия на духовното и оттам - на непреходното и абсолютното, всички деформации в експресионистичното изкуство са израз на отношението на художника към реалността.
ТВОРБИ
Копнежът ражда творчество. Творчеството е борба.
Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си.
„Възвание към българския писател“, Гео Милев
Всеки нов пророк идва в името на нов закон, който заменя стария. Твърде примамлива е все още поезията на символистите, когато в българската литература настъпва времето на една нова естетика. Езикът на символизма става обект на подозрение. Нова енергия идва да зареди изтощената магическа сила на словото и да преоткрие нови значения в избледнелите думи.
Същностен израз на всяко модернистично течение е неговата реакция срещу традицията. Модернистичната естетика се изгражда въз основа на отрицанието като антитеза на предходния културен модел.
Както символистите, така и експресионистите отричат реалистичната традиция. За тях тя е безнадеждно остаряла в културно-исторически план и непродуктивна като изкуство в естетически аспект. И двете модернистични течения търсят промяна в мярата и средствата за интерпретиране на художествената условност. Внасят субективния елемент, целенасочено деформиращ художествения образ, и търсят стилизация на духовните ценности в творческия изказ. Но докато символизмът се стреми да намери в материалното съответствия на духовното и оттам - на непреходното и абсолютното, всички деформации в експресионистичното изкуство са израз на отношението на художника към реалността.
ТВОРБИ
АТАНАС ДАЛЧЕВ
Далчев разколебава не съществуването на предметността, а външното познание за нея. Той воюва срещу известното, тривиалното и формално виждане на предметите и търси техните скрити същности и значения, създава напрежение между различните пластове на нещата - между външния и скрития, вътрешен, същностен пласт. По този начин границата между обект и субект се стопява, предметът започва да изразява погледа, виждането на самия автор. Не на едно място Далчев защищава материята, човешкото тяло и сетивата на човека, но същевременно, от позициите на едно модерно съзнание, търси противоречията между мъртвата и живата природа, между човека и камъка, между това, което е видял и оспорването на визията, релативизирането на действителността и превръщането й във видение.
Розалия Ликова
В своето усложняване като познавателен процес, гледането води най-често до една вмислена описателност. Ат. Далчев не се задоволява да ни даде нещата тъй, както ги вижда пасивното око, а като разчленени зрителни комплекси, ето защо може да се каже, че неговото око не гледа, а разглежда. Усложняването на гледането като обред води до емоционална багра. Никога нещата не биват дадени в тяхната обективна безразличност, както биха се сложили те при едно чисто познавателно отношение, а като светини на душата.
Прочее, в гледането на Ат. Далчев познавателното и обрядното отношение се допълват взаимно.
ТВОРБИ
Далчев разколебава не съществуването на предметността, а външното познание за нея. Той воюва срещу известното, тривиалното и формално виждане на предметите и търси техните скрити същности и значения, създава напрежение между различните пластове на нещата - между външния и скрития, вътрешен, същностен пласт. По този начин границата между обект и субект се стопява, предметът започва да изразява погледа, виждането на самия автор. Не на едно място Далчев защищава материята, човешкото тяло и сетивата на човека, но същевременно, от позициите на едно модерно съзнание, търси противоречията между мъртвата и живата природа, между човека и камъка, между това, което е видял и оспорването на визията, релативизирането на действителността и превръщането й във видение.
Розалия Ликова
В своето усложняване като познавателен процес, гледането води най-често до една вмислена описателност. Ат. Далчев не се задоволява да ни даде нещата тъй, както ги вижда пасивното око, а като разчленени зрителни комплекси, ето защо може да се каже, че неговото око не гледа, а разглежда. Усложняването на гледането като обред води до емоционална багра. Никога нещата не биват дадени в тяхната обективна безразличност, както биха се сложили те при едно чисто познавателно отношение, а като светини на душата.
Прочее, в гледането на Ат. Далчев познавателното и обрядното отношение се допълват взаимно.
ТВОРБИ
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА
Лирическият глас на Багряна е толкова силен, толкова самостоятелно нов, че се забелязва веднага на фона на многообразната и богато одарена литературна атмосфера на времето. Поезията й е и микровселена на желания и пориви. На жената? Да! Но и не само на жената. Това е поривът на човека от първата половина на XX век, който воюва за простор на мисълта, но и на най-обикновените човешки желания; за него изживяването на мига е израз на духовна разкрепостеност.
Естествено, за Багряна най-силната изява на тези духовни стремления е любовта - жизнена, стремителна, земна, чувствена, макар и без капка еротика. След миражните безплътни видения на символизма, облъхнати от предчувствие за обреченост, вина и неизбежно крушение, стиховете на Багряна носят топлия дъх на живота, ведър дори в болката и страданието, осезаем дори и в най-смелите копнежи. Поетесата открива в образите, мелодиите, интонацията, декора, нравствените норми на песенния фолклор, първичните сокове на народностните ни корени, за да ги вплете в най-съвременното за онези години усещане за света и човека (стихотворения като „Кукувица”, „Първескиня”, „Синеоката”, „Уроки”...). Така в неразксваемо единство съжителстват най-традиционното и най-модерното в светоусещане, характер, психология. Багряна остава напълно чужда на всички модернистични вълни, които бележат върховете на нашата поезия от началото на века. Тя е модерна като самочувствие, емоционална тоналност, критерий и поглед към човека. Въпреки дълбоките й връзки с фолклора, тя е безкрайно далеч от патриархалната унификация. Дори нещо повече - точно във фолклора открива изблици на онзи извечен духовен порив, който се противопоставя на повседневната скованост.
ТВОРБИ
Лирическият глас на Багряна е толкова силен, толкова самостоятелно нов, че се забелязва веднага на фона на многообразната и богато одарена литературна атмосфера на времето. Поезията й е и микровселена на желания и пориви. На жената? Да! Но и не само на жената. Това е поривът на човека от първата половина на XX век, който воюва за простор на мисълта, но и на най-обикновените човешки желания; за него изживяването на мига е израз на духовна разкрепостеност.
Естествено, за Багряна най-силната изява на тези духовни стремления е любовта - жизнена, стремителна, земна, чувствена, макар и без капка еротика. След миражните безплътни видения на символизма, облъхнати от предчувствие за обреченост, вина и неизбежно крушение, стиховете на Багряна носят топлия дъх на живота, ведър дори в болката и страданието, осезаем дори и в най-смелите копнежи. Поетесата открива в образите, мелодиите, интонацията, декора, нравствените норми на песенния фолклор, първичните сокове на народностните ни корени, за да ги вплете в най-съвременното за онези години усещане за света и човека (стихотворения като „Кукувица”, „Първескиня”, „Синеоката”, „Уроки”...). Така в неразксваемо единство съжителстват най-традиционното и най-модерното в светоусещане, характер, психология. Багряна остава напълно чужда на всички модернистични вълни, които бележат върховете на нашата поезия от началото на века. Тя е модерна като самочувствие, емоционална тоналност, критерий и поглед към човека. Въпреки дълбоките й връзки с фолклора, тя е безкрайно далеч от патриархалната унификация. Дори нещо повече - точно във фолклора открива изблици на онзи извечен духовен порив, който се противопоставя на повседневната скованост.
ТВОРБИ
ЙОРДАН ЙОВКОВ
Станал известен още с първата си книга, Йордан Йовков е един от изявените български творци през двайсетте и трийсетте години на XX век. Йовковите разкази пресъздават войната и мира, легендарното отколешно време, населено с изключителни люде, и вчерашния ден на селото, присъствието на красотата и любовта в човешкия живот, вечното противоборство между доброто и злото в индивида.
***
Йовковите герои не са рожби на определени обществено-икономически или политически условия – писателят съзнателно игнорира подобни събития и явления, – а са проекции на представите му за добродетелност, на религиозните му убеждения за Бога-човек и за християнската морална система, за благословената от Бога човешка и природна красота и хармония. За Йордан Йовков човешката личност има божествен характер и е задължена да живее с духовни проблеми. Затова Йовков одухотворява природата и идеализира селската душа от позицията на личните си християнски идеи, които за него безспорно са най-хуманните нравствени идеи, създадени за човечеството.
И Йовков, като нас днес, живее в епоха на прелом и морална безпътица, когато най-силна е историческата необходимост от прераждане, от прочистване на характера и съвестта, от човешко облагородяване. Йовков си избира ролята на творец, който сочи пътя към очовечаване и извисяване. Историческата необходимост след Първата световна война от духовни вождове-лечители на болните нрави, от интелектуалисти-мисионери – създава творци като Йордан Йовков, които днес отново са ни най-необходими.
ТВОРБИ
Станал известен още с първата си книга, Йордан Йовков е един от изявените български творци през двайсетте и трийсетте години на XX век. Йовковите разкази пресъздават войната и мира, легендарното отколешно време, населено с изключителни люде, и вчерашния ден на селото, присъствието на красотата и любовта в човешкия живот, вечното противоборство между доброто и злото в индивида.
***
Йовковите герои не са рожби на определени обществено-икономически или политически условия – писателят съзнателно игнорира подобни събития и явления, – а са проекции на представите му за добродетелност, на религиозните му убеждения за Бога-човек и за християнската морална система, за благословената от Бога човешка и природна красота и хармония. За Йордан Йовков човешката личност има божествен характер и е задължена да живее с духовни проблеми. Затова Йовков одухотворява природата и идеализира селската душа от позицията на личните си християнски идеи, които за него безспорно са най-хуманните нравствени идеи, създадени за човечеството.
И Йовков, като нас днес, живее в епоха на прелом и морална безпътица, когато най-силна е историческата необходимост от прераждане, от прочистване на характера и съвестта, от човешко облагородяване. Йовков си избира ролята на творец, който сочи пътя към очовечаване и извисяване. Историческата необходимост след Първата световна война от духовни вождове-лечители на болните нрави, от интелектуалисти-мисионери – създава творци като Йордан Йовков, които днес отново са ни най-необходими.
ТВОРБИ
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Поезията на Никола Вапцаров е естетически феномен, който пренася посланията на една драматична епоха. Връзката с традицията е необичайна, тъй като се осъществява чрез множество скрити диалози с най-съществените художествени концепции, изградени от българската литература. Лириката на Вапцаров кореспондира с Ботевата поезия, разполагайки своята смислова тъкан в контекста на проблема за преодолимостта на злото. Очертава сходни с творчеството на Яворов паралели и кръга от фундаментални представи за него: за човека и словото, за човека и света. Поетите от 20-те години Гео Милев и Атанас Далчев също участват в оформянето на Вапцаровия поетически свят. Първият чрез абсолютизираната вяра и постижимостта на земния рай, а вторият чрез опредметяването на духовните връзки между човека и битието. От това се поражда и екзистенциалната проблематика, която Вапцаровата поетика интерпретира. Участта на човека е проблем, който Вапцаров полага в основата на аргументативните пластове на своята лирика, поезията му представлява един модел на света.
Проблемите, които занимават поета са свързани с човека, с неговото място в живота, с избора на жизнена позиция. Човекът според Вапцаров напуска мястото си на обект, за да се субективира, да набави своята персонална идентичност чрез духовните актове на надеждата, познанието, любовта и вярата. Прагов, екзистенциален момент в духовната трансформация на Вапцаровия лирически герой, в процеса на формирането на новите екзистенциални представи е сдобиването с вяра – основния импулс за живот, неразрушима ценностна опора на личността.
Вапцаровата лирика реабилитира човека, освобождава го от оковите на битието в смисъл, че той вече не е обект на унищожението, а притежава възстановена духовна цялост. След Ботев и Яворов поезията на Никола Вапцаров обработва значението на песента като универсален механизъм, чрез който индивидуалното и общочовешкото се сливат, миналото и бъдещето се съсредоточават в етичното настояще и чрез който се преодолява временността на творческия изказ, за да попадне той в измеренията на вечното.
ТВОРБИ
Поезията на Никола Вапцаров е естетически феномен, който пренася посланията на една драматична епоха. Връзката с традицията е необичайна, тъй като се осъществява чрез множество скрити диалози с най-съществените художествени концепции, изградени от българската литература. Лириката на Вапцаров кореспондира с Ботевата поезия, разполагайки своята смислова тъкан в контекста на проблема за преодолимостта на злото. Очертава сходни с творчеството на Яворов паралели и кръга от фундаментални представи за него: за човека и словото, за човека и света. Поетите от 20-те години Гео Милев и Атанас Далчев също участват в оформянето на Вапцаровия поетически свят. Първият чрез абсолютизираната вяра и постижимостта на земния рай, а вторият чрез опредметяването на духовните връзки между човека и битието. От това се поражда и екзистенциалната проблематика, която Вапцаровата поетика интерпретира. Участта на човека е проблем, който Вапцаров полага в основата на аргументативните пластове на своята лирика, поезията му представлява един модел на света.
Проблемите, които занимават поета са свързани с човека, с неговото място в живота, с избора на жизнена позиция. Човекът според Вапцаров напуска мястото си на обект, за да се субективира, да набави своята персонална идентичност чрез духовните актове на надеждата, познанието, любовта и вярата. Прагов, екзистенциален момент в духовната трансформация на Вапцаровия лирически герой, в процеса на формирането на новите екзистенциални представи е сдобиването с вяра – основния импулс за живот, неразрушима ценностна опора на личността.
Вапцаровата лирика реабилитира човека, освобождава го от оковите на битието в смисъл, че той вече не е обект на унищожението, а притежава възстановена духовна цялост. След Ботев и Яворов поезията на Никола Вапцаров обработва значението на песента като универсален механизъм, чрез който индивидуалното и общочовешкото се сливат, миналото и бъдещето се съсредоточават в етичното настояще и чрез който се преодолява временността на творческия изказ, за да попадне той в измеренията на вечното.
ТВОРБИ
ДИМИТЪР ДИМОВ
Художественото слово отразява опита на личностите да осмислят живота си. Не просто да го разкажат, а да изследват неговите абсурди и несъответствия, взаимосвързаности и определеност. Художественото слово е опитът на човек да разбере света и себе си и връзките между тези две начала. Затова повечето хора имат нужда да четат художествена литература, а някои от тях - обречените да изстрадат и преживеят не само своята съдба, са провокирани от таланта си да създават. Те са толкова затворени за външния свят - било от свян, било от неодобрение, че могат да оповестяват мислите си само чрез поставени лица. Но не могат да ги задържат за себе си, защото истините, които са открили, касаят човечеството и те трябва да ги извикат. Художествените образи са техните “викачи”. Чрез тях творците могат да споделят с другите и най-интимните си помисли, без да изглеждат смешни или да бъдат отречени. Художественото слово търпи всичко, защото е натоварено с най-тежката задача - да отрази живота на човешкото общество в неговото многообразие, абсурдност и противоречивост. Ето защо големите литературни произведения не търпят правила и ограничения - нито естетически, нито идеологически. И така, най-вълнуващите художествени образи поставят пред изпитание литературната критика. Проблемът не е обаче в образите, а в критиката, която се чувства длъжна да раздава присъди, а не да изследва новото чудо. Всяко ново художествено произведение е едно чудо и за да бъде разбрано и оценено, към него трябва да се подхожда индивидуално, чрез вникване в душевния мир на неговия създател, а не да му се налагат шаблони.
Тези на пръв поглед общоизвестни истини е необходимо да бъдат припомнени, когато се пристъпва към необичайно за една литература произведение, родено в необичайно време, от твърде необичаен творец. Необходимо е да бъдат припомнени, когато става дума за българския роман Тютюн от Димитър Димов.
ТВОРБИ
Художественото слово отразява опита на личностите да осмислят живота си. Не просто да го разкажат, а да изследват неговите абсурди и несъответствия, взаимосвързаности и определеност. Художественото слово е опитът на човек да разбере света и себе си и връзките между тези две начала. Затова повечето хора имат нужда да четат художествена литература, а някои от тях - обречените да изстрадат и преживеят не само своята съдба, са провокирани от таланта си да създават. Те са толкова затворени за външния свят - било от свян, било от неодобрение, че могат да оповестяват мислите си само чрез поставени лица. Но не могат да ги задържат за себе си, защото истините, които са открили, касаят човечеството и те трябва да ги извикат. Художествените образи са техните “викачи”. Чрез тях творците могат да споделят с другите и най-интимните си помисли, без да изглеждат смешни или да бъдат отречени. Художественото слово търпи всичко, защото е натоварено с най-тежката задача - да отрази живота на човешкото общество в неговото многообразие, абсурдност и противоречивост. Ето защо големите литературни произведения не търпят правила и ограничения - нито естетически, нито идеологически. И така, най-вълнуващите художествени образи поставят пред изпитание литературната критика. Проблемът не е обаче в образите, а в критиката, която се чувства длъжна да раздава присъди, а не да изследва новото чудо. Всяко ново художествено произведение е едно чудо и за да бъде разбрано и оценено, към него трябва да се подхожда индивидуално, чрез вникване в душевния мир на неговия създател, а не да му се налагат шаблони.
Тези на пръв поглед общоизвестни истини е необходимо да бъдат припомнени, когато се пристъпва към необичайно за една литература произведение, родено в необичайно време, от твърде необичаен творец. Необходимо е да бъдат припомнени, когато става дума за българския роман Тютюн от Димитър Димов.
ТВОРБИ
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
Димитър Талев е писателят, когото и читатели, и критика единодушно свързват с Вазовите традиции, Димитър Талев е творецът, за когото е станало общо място твърдението, че е приемник на „патриарха“ на българската литература – приемник и на пламенното му родолюбие, и на повествувателните му традиции.
И в това сравнение има нещо много вярно.
И Вазов, и Талев създават романи, които са определяни като „национална епопея“, „историческа хроника“, „енциклопедия на народния живот“. Няма критик, писал за Талев, който да не е сравнявал класическата му четирилогия с Вазовия шедьовър „Под игото“, още повече че Талевите книги са разказ за останалата „под игото“ Македония, при това разказ, съсредоточен също като Вазовия около „пиянството“ на един народ и „пробуждането“ след кървавия погром. Но разликата между Талев и Вазов не е в това, че във Вазовото творчество след „под игото“ има „избавление“, а Талевото творчество не достига до „избавлението“. Разликата е друга.
Сам Талев охотно се вживява в ролята на приемник на Вазов и многократно говори за въздействието на Вазовия роман. „Ако има една книга, която е била мой учител в ранната ми младост, това е „Под игото“ – признава писателят и продължава: – Влиянието на Вазовия роман върху мене беше голямо. Както се знае, в него нашият поет описва страданията на българския народ под турско робство, а когато го четох аз, моята родна Македония беше все още под турска власт. . . У нас тая книга беше забранена, за нея се наказваше с многогодишен затвор. . . За мене тая книга стана ключ към голямата и сложна тайна на писателското творчество.“
ТВОРБИ
Димитър Талев е писателят, когото и читатели, и критика единодушно свързват с Вазовите традиции, Димитър Талев е творецът, за когото е станало общо място твърдението, че е приемник на „патриарха“ на българската литература – приемник и на пламенното му родолюбие, и на повествувателните му традиции.
И в това сравнение има нещо много вярно.
И Вазов, и Талев създават романи, които са определяни като „национална епопея“, „историческа хроника“, „енциклопедия на народния живот“. Няма критик, писал за Талев, който да не е сравнявал класическата му четирилогия с Вазовия шедьовър „Под игото“, още повече че Талевите книги са разказ за останалата „под игото“ Македония, при това разказ, съсредоточен също като Вазовия около „пиянството“ на един народ и „пробуждането“ след кървавия погром. Но разликата между Талев и Вазов не е в това, че във Вазовото творчество след „под игото“ има „избавление“, а Талевото творчество не достига до „избавлението“. Разликата е друга.
Сам Талев охотно се вживява в ролята на приемник на Вазов и многократно говори за въздействието на Вазовия роман. „Ако има една книга, която е била мой учител в ранната ми младост, това е „Под игото“ – признава писателят и продължава: – Влиянието на Вазовия роман върху мене беше голямо. Както се знае, в него нашият поет описва страданията на българския народ под турско робство, а когато го четох аз, моята родна Македония беше все още под турска власт. . . У нас тая книга беше забранена, за нея се наказваше с многогодишен затвор. . . За мене тая книга стана ключ към голямата и сложна тайна на писателското творчество.“
ТВОРБИ