ИВАН ВАЗОВ
Биографични данни:
Иван Минчов Вазов е роден на 27 юли 1850 г. в Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец.Завършва местното взаимно и класно училище. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев). През 1866 се записва в Пловдивската гимназия, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, ВикторЮго. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880г. в стихосбирката „Майска китка“). През 1870г. излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.
През 1870 Вазов пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечества“, вестник „Свобода“ и др.
През 1875г. става член на възобновения Сопотски революционен комитет. В Букурещ Вазов влиза в „Българско централно благотворително общество“ и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.
Пловдивски период:
От 1880г. Вазов се установява в Пловдив. Участва като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и писател. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов и сьздават основата на българската следосвобожденска литература — цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ .
В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми:
• Свободата на България и борбата за постигането й
• Любовта към рода и родината
• Защита и утвърждаване на българското
• Геройските победи и позорните поражения
• Апатията на Европа към България и проблемите й
• Социалната и морална нищета („Елате ни вижте!”)
• Безразличието на българските управници
Псевдоними:
Някои от псевдонимите, които Вазов използва, са: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др.
Творчество:
1. Разкази: „Дядо Йоцо гледа”, „Една българка”, „Апостолът в премеждие”, „Иде ли? ”, „Тъмен герой”, „Кандидат за „хамама” , „Чистият път”
2. Романи: „Под игото”, „Нова земя”
3. Повести: „Немили-недраги”, „Чичовци”
4. Сборници: „Разкази 1881-1901, „Драски и шарки , „Видено и чуто
5. Поеми: „Грамада” (Поема из шопския живот) 1880, „Загорка” 1883, „Моята съседка Гмитра” 1881
6. Стихосбирки: „Пряпорец и гусла” (1876), „Майска китка” (1880), „Гусла” (1881), „Епопея на забравените” (1881 — 1884), „ Поля и гори” (1884).
7. Пътеписи: „В недрата на Родопите”, „Висините, „Витоша” , „Един кът от Стара планина”, „На върха Свети Никола”, „Розовата долина и Тунджа”, „Един наш черноморски бисер”
Биографични данни:
Иван Минчов Вазов е роден на 27 юли 1850 г. в Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец.Завършва местното взаимно и класно училище. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев). През 1866 се записва в Пловдивската гимназия, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, ВикторЮго. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880г. в стихосбирката „Майска китка“). През 1870г. излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.
През 1870 Вазов пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечества“, вестник „Свобода“ и др.
През 1875г. става член на възобновения Сопотски революционен комитет. В Букурещ Вазов влиза в „Българско централно благотворително общество“ и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.
Пловдивски период:
От 1880г. Вазов се установява в Пловдив. Участва като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и писател. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов и сьздават основата на българската следосвобожденска литература — цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ .
В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми:
• Свободата на България и борбата за постигането й
• Любовта към рода и родината
• Защита и утвърждаване на българското
• Геройските победи и позорните поражения
• Апатията на Европа към България и проблемите й
• Социалната и морална нищета („Елате ни вижте!”)
• Безразличието на българските управници
Псевдоними:
Някои от псевдонимите, които Вазов използва, са: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др.
Творчество:
1. Разкази: „Дядо Йоцо гледа”, „Една българка”, „Апостолът в премеждие”, „Иде ли? ”, „Тъмен герой”, „Кандидат за „хамама” , „Чистият път”
2. Романи: „Под игото”, „Нова земя”
3. Повести: „Немили-недраги”, „Чичовци”
4. Сборници: „Разкази 1881-1901, „Драски и шарки , „Видено и чуто
5. Поеми: „Грамада” (Поема из шопския живот) 1880, „Загорка” 1883, „Моята съседка Гмитра” 1881
6. Стихосбирки: „Пряпорец и гусла” (1876), „Майска китка” (1880), „Гусла” (1881), „Епопея на забравените” (1881 — 1884), „ Поля и гори” (1884).
7. Пътеписи: „В недрата на Родопите”, „Висините, „Витоша” , „Един кът от Стара планина”, „На върха Свети Никола”, „Розовата долина и Тунджа”, „Един наш черноморски бисер”
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
Биографични данни:
Алеко Иваницов Константинов е роден на 01.01.1863г. в град Свищов. Умира на 11.05.1897г. край село Радулово, Пловдивска област. (Псевдоними-Башибозук; Беньо Наков; Въса Пъцова; Един от клуба на Моралното влияние; Щастливец.)
Учи при частните учители Ем. Васкидович и Я. Мустаков, в Свищовското училище (от 1872г. до 1874г.) и в Априловска гимназия в Габрово (от 1874г. до 1877г.). По време на Руско-Турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор. Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881г.) и право в Новорусийския университет в Одеса (1885г.). Съдия(1885г.-1886г) и прокурор(1886г.) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886г.-1888г.) и съдия в Софийски апелативен съд(1890г.-1892г.).Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсултант на Софийското градско управление (1896г.). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Подготвя хабилитационен труд на тема „Правото на помилване по повод на новия наказателен закон” (1896г.) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на СУ. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889г.), Земското индустриално изложение в Прага (1891г.) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893г.). Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа”, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България. Като студент Алеко проявява пристрастия към П. Каравелов. Сътрудничи на основаното от него сп. „Библиотека 'Свети Климент’”. Член на опозиционната Демократична партия начело с П. Каравелов през 1896г.;участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме” от създаването му през 1894г. Убит по политически причини.
Биографични данни:
Алеко Иваницов Константинов е роден на 01.01.1863г. в град Свищов. Умира на 11.05.1897г. край село Радулово, Пловдивска област. (Псевдоними-Башибозук; Беньо Наков; Въса Пъцова; Един от клуба на Моралното влияние; Щастливец.)
Учи при частните учители Ем. Васкидович и Я. Мустаков, в Свищовското училище (от 1872г. до 1874г.) и в Априловска гимназия в Габрово (от 1874г. до 1877г.). По време на Руско-Турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор. Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881г.) и право в Новорусийския университет в Одеса (1885г.). Съдия(1885г.-1886г) и прокурор(1886г.) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886г.-1888г.) и съдия в Софийски апелативен съд(1890г.-1892г.).Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсултант на Софийското градско управление (1896г.). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Подготвя хабилитационен труд на тема „Правото на помилване по повод на новия наказателен закон” (1896г.) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на СУ. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889г.), Земското индустриално изложение в Прага (1891г.) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893г.). Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа”, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България. Като студент Алеко проявява пристрастия към П. Каравелов. Сътрудничи на основаното от него сп. „Библиотека 'Свети Климент’”. Член на опозиционната Демократична партия начело с П. Каравелов през 1896г.;участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме” от създаването му през 1894г. Убит по политически причини.
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Биографични данни:
Роден в Трявна през 1866 г. Син на възрожденския творец Петко Рачов Славейков. Като ученик в Пловдив участва в протест срещу руската образователна система. В юношеските си години измръзва на пързалката на Марица и през целия си живот остава трудно подвижен и с неясен говор. Следва литература и философия в Лайпциг. За кратко председателства Славянското академично дружество. Заедно с д-р Кръстев, Яворов и Петко Тодоров създават литературния кръг „Мисъл” и между 1892 и 1906 г. издават едноименното списание, което бележи основни тенденции в развитието на модерната българска литература. Почти 14 години е поддиректор и директор на Народната библиотека. Директор на Народния театър (1908-1909 г.). Заедно с проф. Васил Златарски пренася от Русия тленните останки на Марин Дринов.
Живее в различни селища - Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим - 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път - през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май умира. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на "Кървава песен" и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.
МЯСТО В ЛИТЕРАТУРНАТА ИСТОРИЯ
Основоположник на българския модернизъм - същностно нов етап в развоя на следосвобожденската литература. С подчертано индивидуалистичната проблематика на творбите си Славейков поставя началото на модерната българска поезия и повежда след себе си плеяда от талантливи творци, които доразвиват идеите му - Яворов, П. Ю. Тодоров, Н. Лилиев, Д. Дебелянов... След периода на Възраждането, когато в литературата доминират теми и идеи, засягащи колективните преживявания и възгледи, в края на ХIХ век Славейков се насочва към осмислянето на индивидуалното човешко присъствие в света.
Силно повлиян от немската индивидуалистична филисофия (Ницше, Вундт, Шопенхауер) и от поетическите образци на западноевропейската литература, Славейков се нагърбва с тежката задача да изведе българската литература от рамките на националната идеология, възрожденския патос и формалните несъвършенства и да я доближи до общочовешката проблематика и модерните естетически търсения на западноевропейското изкуство.
Заедно със съмишленика си д-р Кръстев Славейков повежда борба с традиционната българска литература в името на европеизацията и усъвършенстването на родната култура. На тази основа е големият му конфликт с Вазов, когото обвинява в тенденциозно литературно говорене. Срещу убеждението, че литературата трябва да има обществена функция Пенчо Славейков и съмишлениците му от кръга „Мисъл” противопоставят призива за „чисто изкуство”.
В сравнение с Патриарха на българската литература, чието творчество е общодостъпно и масово популярно, Славейков създава елитарна поезия, отвеждаща в света на интимното, дълбоко съкровеното и изискваща определено равнище на литературна култура. Чрез поетическото си творчество той всъщност реализира възгледа си за мисията на изкуството - да провокира културното развитие, да стимулира процеси на духовно усъвършенстване, да възпитава висока нравственост и естетически вкус.
Особено значим е Славейковият принос по отношениие на обогатяването и усъвършенстването на жанровата система на българската литература и изискването за внимание към формата на художествената творба. Част от поетическите текстове на Славейков са съществен етап от развоя на българската поема. Сред тях се обособяват две ярки разновидности на поемата - философска и фолклорна, всяка от които задава тенденции, важни за цялостното литературно развитие. И ако фолклорната поема вече има образци в творчеството на Вазов и П. Р. Славейков, философската е първообразец, който предшества шедьоври на жанра като Яворовите „Нощ” и „Песен на песента ми”. Новите теми и идеи, които младият Славейков проповядва, естествено водят до развитието на малко познати или до появата на нови жанрове. Като следствие от новаторските търсения на твореца се раждат лирическите миниатюри от „Сън за щастие” и мистификациите „Олаф Ван Гелдерн” и „На Острова на блажените”. Пенчо Славейков присъства изключително ярко в културния живот на следосвобожденска България и като публицист. Естетико-философските и литературнокритическите му статии се отличават с категоричност на позицията, експресивност на изразните средства и дълбочина на идейно-емоционалния заряд.
Биографични данни:
Роден в Трявна през 1866 г. Син на възрожденския творец Петко Рачов Славейков. Като ученик в Пловдив участва в протест срещу руската образователна система. В юношеските си години измръзва на пързалката на Марица и през целия си живот остава трудно подвижен и с неясен говор. Следва литература и философия в Лайпциг. За кратко председателства Славянското академично дружество. Заедно с д-р Кръстев, Яворов и Петко Тодоров създават литературния кръг „Мисъл” и между 1892 и 1906 г. издават едноименното списание, което бележи основни тенденции в развитието на модерната българска литература. Почти 14 години е поддиректор и директор на Народната библиотека. Директор на Народния театър (1908-1909 г.). Заедно с проф. Васил Златарски пренася от Русия тленните останки на Марин Дринов.
Живее в различни селища - Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим - 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път - през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май умира. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на "Кървава песен" и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.
МЯСТО В ЛИТЕРАТУРНАТА ИСТОРИЯ
Основоположник на българския модернизъм - същностно нов етап в развоя на следосвобожденската литература. С подчертано индивидуалистичната проблематика на творбите си Славейков поставя началото на модерната българска поезия и повежда след себе си плеяда от талантливи творци, които доразвиват идеите му - Яворов, П. Ю. Тодоров, Н. Лилиев, Д. Дебелянов... След периода на Възраждането, когато в литературата доминират теми и идеи, засягащи колективните преживявания и възгледи, в края на ХIХ век Славейков се насочва към осмислянето на индивидуалното човешко присъствие в света.
Силно повлиян от немската индивидуалистична филисофия (Ницше, Вундт, Шопенхауер) и от поетическите образци на западноевропейската литература, Славейков се нагърбва с тежката задача да изведе българската литература от рамките на националната идеология, възрожденския патос и формалните несъвършенства и да я доближи до общочовешката проблематика и модерните естетически търсения на западноевропейското изкуство.
Заедно със съмишленика си д-р Кръстев Славейков повежда борба с традиционната българска литература в името на европеизацията и усъвършенстването на родната култура. На тази основа е големият му конфликт с Вазов, когото обвинява в тенденциозно литературно говорене. Срещу убеждението, че литературата трябва да има обществена функция Пенчо Славейков и съмишлениците му от кръга „Мисъл” противопоставят призива за „чисто изкуство”.
В сравнение с Патриарха на българската литература, чието творчество е общодостъпно и масово популярно, Славейков създава елитарна поезия, отвеждаща в света на интимното, дълбоко съкровеното и изискваща определено равнище на литературна култура. Чрез поетическото си творчество той всъщност реализира възгледа си за мисията на изкуството - да провокира културното развитие, да стимулира процеси на духовно усъвършенстване, да възпитава висока нравственост и естетически вкус.
Особено значим е Славейковият принос по отношениие на обогатяването и усъвършенстването на жанровата система на българската литература и изискването за внимание към формата на художествената творба. Част от поетическите текстове на Славейков са съществен етап от развоя на българската поема. Сред тях се обособяват две ярки разновидности на поемата - философска и фолклорна, всяка от които задава тенденции, важни за цялостното литературно развитие. И ако фолклорната поема вече има образци в творчеството на Вазов и П. Р. Славейков, философската е първообразец, който предшества шедьоври на жанра като Яворовите „Нощ” и „Песен на песента ми”. Новите теми и идеи, които младият Славейков проповядва, естествено водят до развитието на малко познати или до появата на нови жанрове. Като следствие от новаторските търсения на твореца се раждат лирическите миниатюри от „Сън за щастие” и мистификациите „Олаф Ван Гелдерн” и „На Острова на блажените”. Пенчо Славейков присъства изключително ярко в културния живот на следосвобожденска България и като публицист. Естетико-философските и литературнокритическите му статии се отличават с категоричност на позицията, експресивност на изразните средства и дълбочина на идейно-емоционалния заряд.
ХРИСТО БОТЕВ
Биографични данни:
Христо Ботьов Петков, известен катоХристо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 25 Декември 1847 г. (нов стил — 6 януари 1848 г.) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. От 1854 до 1858 година Христо Ботев учи в Карлово, където Ботьо Петков е учител. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през юни 1863 г. завършва Калоферското трикласно училище. През октомври същата година с помощта на Найден Геров заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия. Тук се запознава с руската литература и попада под силното влияние на Александър Херцен, Николай Чернишевски, НиколайДобролюбов и други. Тогава прави и първите си поетични опити. През септември 1865 г. е изключен от гимназията. По това време се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка. Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. По това време на 15 април във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - „Майце си”. Тук обаче не се задържа дълго. Поради произнесената от него пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и през октомври 1867 г. пристига в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия, Измаил и Галац. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата вестник „Дунавска зора“. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, той се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода, на която е определен за секретар. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава. През Септември същата година постъпва в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства e принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живее заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той. През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава учител в Измаил, където учителства до май 1871. През следващите години се мести от град на град. В Галац установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса. В края на април 1871 Ботев е задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор (във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин) и след излизането му на свобода се установява отново в Букурещ. На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество. През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и отново е изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов. Списва във вестник „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по късно работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 г. издава сатиричният в-к „Будилник“. На 20-21 август 1874 г. участва в общото събрание на БРЦК и след това продължава да работи като негов секретар. През следващия месец става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“ (8 декември 1874 г.). През 1875 г. издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През юли същата година сключва граждански брак с Венета, като техен кум става Георги Странски. През септември 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“ и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета — Иванка. На 5 май издава вестник „Нова България”. След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застава Ботев. След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 година Ботев подава оставка (това довело и до разпускането на организацията), но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 г. той започва редактирането на последния свой вестик „Нова България“, от който успява да издаде само един брой. През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Четата води няколко боя с преследващите я турски потери. На 20 май (нов стил 2 юни) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Вола във Врачанския балкан
Биографични данни:
Христо Ботьов Петков, известен катоХристо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 25 Декември 1847 г. (нов стил — 6 януари 1848 г.) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. От 1854 до 1858 година Христо Ботев учи в Карлово, където Ботьо Петков е учител. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през юни 1863 г. завършва Калоферското трикласно училище. През октомври същата година с помощта на Найден Геров заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия. Тук се запознава с руската литература и попада под силното влияние на Александър Херцен, Николай Чернишевски, НиколайДобролюбов и други. Тогава прави и първите си поетични опити. През септември 1865 г. е изключен от гимназията. По това време се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка. Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. По това време на 15 април във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - „Майце си”. Тук обаче не се задържа дълго. Поради произнесената от него пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и през октомври 1867 г. пристига в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия, Измаил и Галац. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата вестник „Дунавска зора“. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, той се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода, на която е определен за секретар. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава. През Септември същата година постъпва в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства e принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живее заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той. През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава учител в Измаил, където учителства до май 1871. През следващите години се мести от град на град. В Галац установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса. В края на април 1871 Ботев е задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор (във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин) и след излизането му на свобода се установява отново в Букурещ. На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество. През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и отново е изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов. Списва във вестник „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по късно работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 г. издава сатиричният в-к „Будилник“. На 20-21 август 1874 г. участва в общото събрание на БРЦК и след това продължава да работи като негов секретар. През следващия месец става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“ (8 декември 1874 г.). През 1875 г. издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През юли същата година сключва граждански брак с Венета, като техен кум става Георги Странски. През септември 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“ и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета — Иванка. На 5 май издава вестник „Нова България”. След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застава Ботев. След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 година Ботев подава оставка (това довело и до разпускането на организацията), но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 г. той започва редактирането на последния свой вестик „Нова България“, от който успява да издаде само един брой. През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Четата води няколко боя с преследващите я турски потери. На 20 май (нов стил 2 юни) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Вола във Врачанския балкан
ПЕЙО ЯВОРОВ
Биографични данни:
Яворов е български поет, роден в град Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов.
Яворов завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища - Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия, а след 1897 г. влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение - в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във в. „Глас македонски”. По-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф - „Гоце Делчев” (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга „Хайдушки копнения” (1909).
Отзовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл”. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл” и се превръща в неделима част от него, е „Калиопа”. През 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения”, чието второ издание от 1904 г. е с предговор от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси -„В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912).
Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенствуване по литература - в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 г. става близък приятел с Дора Габе. През 1906 се влюбва в Мина, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния и? дом своята възлюбена - Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници”, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, сравняван с този на Ботев.
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея”). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет - Пейо Яворов.
Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл” той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява - той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., когато той прекратява революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията за убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство.
Биографични данни:
Яворов е български поет, роден в град Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов.
Яворов завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища - Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия, а след 1897 г. влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение - в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във в. „Глас македонски”. По-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф - „Гоце Делчев” (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга „Хайдушки копнения” (1909).
Отзовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл”. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл” и се превръща в неделима част от него, е „Калиопа”. През 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения”, чието второ издание от 1904 г. е с предговор от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси -„В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912).
Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенствуване по литература - в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 г. става близък приятел с Дора Габе. През 1906 се влюбва в Мина, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния и? дом своята възлюбена - Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници”, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, сравняван с този на Ботев.
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея”). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет - Пейо Яворов.
Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл” той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява - той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., когато той прекратява революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията за убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство.
ЕЛИН ПЕЛИН
Биографични данни:
Елин Пелин е псевдоним на Димитър Иванов Стоянов. Роден е в Байлово, Софийско на 8.07.1877г.
Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов - будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на бащата да остави единайсетте си деца неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самият Иван било отворено училище в собственият му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единствения грамотен човек в селото.
Майката на Елин Пелин била от близкото село Белопопци. Тя имала единадесет деца, от които най-малък бил Елин Пелин. Скоро след неговото раждане тя се парализирала.
Елин Пелин e най-малкия от единадесетте деца в семейството. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895 - 96). От есента на 1899 се установява в София. Библиотекар е в Университетската библиотека (1903 - 07), командирован в Нанси, Франция (1906 - 07), пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 - 16), уредник в къщата-музей „Иван Вазов” (1924 - 44).
Елин Пелин започва да пише още като ученик на село. През 1885 обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка” разказа „Мило е отечеството”, в ученическото списание „Извор” разказа „На майчин гроб”, стихотворения-та „Зима” и „Привет”. Под стихотворението „Тихи тъги” (ноем. 1897), отпечатано в сп. „Български преглед”, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.
Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“. Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот — белег на несломената жизненост на българския национален характер. С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител — „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите и?. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.
През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.
Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика.
Биографични данни:
Елин Пелин е псевдоним на Димитър Иванов Стоянов. Роден е в Байлово, Софийско на 8.07.1877г.
Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов - будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на бащата да остави единайсетте си деца неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самият Иван било отворено училище в собственият му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единствения грамотен човек в селото.
Майката на Елин Пелин била от близкото село Белопопци. Тя имала единадесет деца, от които най-малък бил Елин Пелин. Скоро след неговото раждане тя се парализирала.
Елин Пелин e най-малкия от единадесетте деца в семейството. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895 - 96). От есента на 1899 се установява в София. Библиотекар е в Университетската библиотека (1903 - 07), командирован в Нанси, Франция (1906 - 07), пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 - 16), уредник в къщата-музей „Иван Вазов” (1924 - 44).
Елин Пелин започва да пише още като ученик на село. През 1885 обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка” разказа „Мило е отечеството”, в ученическото списание „Извор” разказа „На майчин гроб”, стихотворения-та „Зима” и „Привет”. Под стихотворението „Тихи тъги” (ноем. 1897), отпечатано в сп. „Български преглед”, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.
Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“. Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот — белег на несломената жизненост на българския национален характер. С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител — „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите и?. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.
През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.
Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика.
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Биографични данни:
Димчо Дебелянов е български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица. Той е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. Трудното за семейството време принуждава младежа да подхваща каквато работа намери – работи като дребен чиновник в учреждения, стенограф в народното събрание, репортер във вестник. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов. Кръга на приятелите му е изграден от ярки личности като Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Христо Ясенов.
След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29 януари 1916 г. Димчо Дебелянов пристига на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулптора използвал за модел баба Лала Душкова. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.
Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.
Биографични данни:
Димчо Дебелянов е български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица. Той е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. Трудното за семейството време принуждава младежа да подхваща каквато работа намери – работи като дребен чиновник в учреждения, стенограф в народното събрание, репортер във вестник. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов. Кръга на приятелите му е изграден от ярки личности като Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Христо Ясенов.
След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29 януари 1916 г. Димчо Дебелянов пристига на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си - подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулптора използвал за модел баба Лала Душкова. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.
Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.
ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
Биографични данни:
Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) (17 септември 1898 – 18 юни 1923) е български поет, ярък представител на постсимволизма в българската литература. Въпреки ранната си смърт той се слави като доста продуктивен автор, едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от осем тома. Възхваляван от лявата литературна критика (главно поради социалистическите идеи в творчеството си) и определен от консервативните литературоведски кръгове на съвремието си, като автор на „приложна поезия“, Смирненски е поет със забележителен пародиен потенциал и изключителни версификативни възможности. Измирлиев умира около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст.
Детство и юношество
От началото на 1915 г. по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895 — 1935), 16-годишния Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания най-напред на вестник „К'во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др.През април 1918 г. излиза първата му сбирка „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.
Tворчество
Първото си истинско стихотворение Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“.След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“ : „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.
В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо Кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре отграничена индивидуалност - творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С „Да бъде ден!“ .Смирненски възпява с лиричен маниер копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).
Биографични данни:
Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) (17 септември 1898 – 18 юни 1923) е български поет, ярък представител на постсимволизма в българската литература. Въпреки ранната си смърт той се слави като доста продуктивен автор, едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от осем тома. Възхваляван от лявата литературна критика (главно поради социалистическите идеи в творчеството си) и определен от консервативните литературоведски кръгове на съвремието си, като автор на „приложна поезия“, Смирненски е поет със забележителен пародиен потенциал и изключителни версификативни възможности. Измирлиев умира около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст.
Детство и юношество
От началото на 1915 г. по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895 — 1935), 16-годишния Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания най-напред на вестник „К'во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др.През април 1918 г. излиза първата му сбирка „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.
Tворчество
Първото си истинско стихотворение Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“.След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“ : „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.
В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо Кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре отграничена индивидуалност - творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С „Да бъде ден!“ .Смирненски възпява с лиричен маниер копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).
ГЕО МИЛЕВ
Биографични данни:
Гео Милев е роден през 1895 г. в Радне махле, днес Раднево, в семейство на учител. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където основава книжарница и издателство.
От детска възраст проявява интерес към литературата и рисуването. През 1907 г. Гео Милев публикува първото си стихотворение в детския вестник „Славейче”. Гео Милев учи в Старозагорската гимназия (1907–1911), където издава ръкописни вестници, съставя сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, повлияни от стила на Пенчо Славейков. Подписва се като Гео Милев, Гео Касабов, Георги Милич, Гео Милич. През ученическите си години превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, А. С. Колцов, А. А. Фет и други. Гео Милев следва романска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ (1911–1912), след което продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914). Там слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел.
През декември 1913 г. в списание „Листопад“ се появяват първите му публикации в зряла възраст — „Литературно-художествени писма от Германия“. По това време Гео Милев е горещ привърженик на индивидуализма и естетизма, увлича се от модерната немска поезия.
През юли 1914 г., след започването на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с eмигриралия белгийски поет Емил Верхарен. Върнал се отново в Германия, за да продължи образованието си, Гео Милев,e заподозрян, че е английски шпионин, е арестуван в Хамбург от немската полиция. Поради липса на доказателства е освободен. Пристига в Лайпциг, но събитията го принуждават скоро да се прибере в България (1915).
Отново в България, Гео Милев печата в ограничен тираж литературни листове за Стефан Маларме, Р. Демел, Пол Верлен, Емил Верхарен и Фридрих Ницше, които съдържат преведени от него стихове, като всеки лист е посветен на някой от младите поети-символисти — Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Гео Милев поема грижите около книжарницата на баща си, който е мобилизиран. През зимата на 1915–1916 г. заедно с Н. Икономов организира в Стара Загора театрална трупа, която изнася няколко представления.
През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школа за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти троянски полк, който е на позиция при Дойран, срещу англичани и италианци. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в черепа и загубва дясното си око.
През февруари 1918 г. Гео Милев заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран, като остава там до март 1919 г. Въпреки няколкото операции, по време на престоя си посещава библиотеки, музеи, изложби, театри. Революционният кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, по-късно отразява в някои откъси от „Грозни прози“. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата експресионистичното списание „Акцион“. След като се завръща в София, Гео Милев издава списание „Везни“ (1919–1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.
В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии, „Грозни прози“, поемата „Септември“, началото на поемата „Ад“. Заради поемата „Септември“ книжка 7–8 на списанието е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 г. Гео Милев е осъден на една година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е арестуван от полицията и изчезва безследно. По-късно се установява, че е убит и заровен в общ гроб в Илиянци.
Биографични данни:
Гео Милев е роден през 1895 г. в Радне махле, днес Раднево, в семейство на учител. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където основава книжарница и издателство.
От детска възраст проявява интерес към литературата и рисуването. През 1907 г. Гео Милев публикува първото си стихотворение в детския вестник „Славейче”. Гео Милев учи в Старозагорската гимназия (1907–1911), където издава ръкописни вестници, съставя сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, повлияни от стила на Пенчо Славейков. Подписва се като Гео Милев, Гео Касабов, Георги Милич, Гео Милич. През ученическите си години превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, А. С. Колцов, А. А. Фет и други. Гео Милев следва романска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ (1911–1912), след което продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914). Там слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел.
През декември 1913 г. в списание „Листопад“ се появяват първите му публикации в зряла възраст — „Литературно-художествени писма от Германия“. По това време Гео Милев е горещ привърженик на индивидуализма и естетизма, увлича се от модерната немска поезия.
През юли 1914 г., след започването на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с eмигриралия белгийски поет Емил Верхарен. Върнал се отново в Германия, за да продължи образованието си, Гео Милев,e заподозрян, че е английски шпионин, е арестуван в Хамбург от немската полиция. Поради липса на доказателства е освободен. Пристига в Лайпциг, но събитията го принуждават скоро да се прибере в България (1915).
Отново в България, Гео Милев печата в ограничен тираж литературни листове за Стефан Маларме, Р. Демел, Пол Верлен, Емил Верхарен и Фридрих Ницше, които съдържат преведени от него стихове, като всеки лист е посветен на някой от младите поети-символисти — Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Гео Милев поема грижите около книжарницата на баща си, който е мобилизиран. През зимата на 1915–1916 г. заедно с Н. Икономов организира в Стара Загора театрална трупа, която изнася няколко представления.
През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школа за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти троянски полк, който е на позиция при Дойран, срещу англичани и италианци. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в черепа и загубва дясното си око.
През февруари 1918 г. Гео Милев заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран, като остава там до март 1919 г. Въпреки няколкото операции, по време на престоя си посещава библиотеки, музеи, изложби, театри. Революционният кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, по-късно отразява в някои откъси от „Грозни прози“. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата експресионистичното списание „Акцион“. След като се завръща в София, Гео Милев издава списание „Везни“ (1919–1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.
В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии, „Грозни прози“, поемата „Септември“, началото на поемата „Ад“. Заради поемата „Септември“ книжка 7–8 на списанието е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 г. Гео Милев е осъден на една година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е арестуван от полицията и изчезва безследно. По-късно се установява, че е убит и заровен в общ гроб в Илиянци.
АТАНАС ДАЛЧЕВ
Биографични данни:
Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун като второ дете в семейството на прависта Христо Атанасов Далчев и Виктория Матеева Дишмова. Баща му работи като адвокат и преподавател по турски език в българската мъжка гимназия „Кирил и Методий“ в Солун.През 1907 г. Христо Далчев е предложен от групата на Яне Сандански за народен представител на Серската област в турския парламент. През 1908 г. заедно със семейството си се мести в Цариград. Там Атанас Далчев учи в местното българско училище. Със започването на Балканската война семейството се връща в Солун. През 1913 г. Христо Далчев се изтегля с българските войски България, а Виктория Далчева с децата си (вече пет) заминава за Дедеагач. След няколко месеца семейството се събира, но когато през 1914 г. къщата им в Солун изгаря при пожар, семейството се установява в София.
Атанас Далчев се записва с класически профил в Първа мъжка гимназия (днес Първо СОУ). През 1921 г. дебютира на творческата сцена със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия в. „Фар“. Година по-късно завършва гимназията и държи реч пред випуска. Същата година е приет в Софийския университет, специалност философия.
През 1923 г. публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“. През същата година заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетически сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на сп. „Хиперион“, „Демократически преглед“ и в. „Изток“. Първият си самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926 г. Същата година заминава за Италия, при брат си скулптора Любомир Далчев, където слуша лекции по история на изкуството.
Заедно с авторите участвали в „Мост“ организира група, първоначално около в. „Изток“, но от 1927 г. започват издаването на собствения си вестник „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“ заедно Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и др.През 1927 г. завършва педагогика и философия в Софийския университет. Там, както мнозина преди и след него, Атанас Далчев осъзнава интереса си кьм литературата и културата на Европа и на света. Чрез гьотингенския доктор Константин Гълъбов и архитекта Чавдар Мутафов се запознава с „новата предметност“ и експресионизма в немското изкуство между двете войни. Атанас Илиев го провокира да посвети мигове от творческото си битие на невероятното сьчетание от медицина, психология и рационалност в психоаналитичната школа и последователи-те. В едни нефранкофонски времена, благодарение на Д. Б. Митов, най-богати плодове дава интересът му кьм френската култура и действителност. Есеизмът, диаболизмът, фантастичното, гротескното са другите имена на универсалността, при Далчев. Далчев заминава при брат си Любомир в Рим, където слуша лекции по история на изкуството и учи езика в продължение на седем-осем месеца.
През 1928 година публикува стихосбирката „Стихотворения“. През 1928-1929 г. слуша лекции в парижкия университет, където завършва курс за преподаватели по френски език. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката „Париж“.
Работи като като училищен инспектор на началните училища в София, учител по български език в тогавашната 13-та гимназия, занимава се и с преводаческа работа. Заминава, без да знае, болен от малария за Франция. В Тулуза попада на специалист, който познава болестта. Завършва курс за преподаватели по френски език към Сорбоната. По предложение на Никола Фурнаджиев през 1937 г. е изпратен като учител по български език в българското училище в Цариград. Там пребивава шест месеца, но турските власти не му позволяват да практикува. Връщайки се в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища.
През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През 1941 г. е назначен за директор на І прогимназия „Христо Ботев“. През 1943 г. се ражда синът му Христо и Далчев издава новата си стихосбирка — „Ангелът на Шартър“, в която събира трите си по-ранни стихосбирки и добавя още десет стихотворения.
По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството е разрушена и те се евакуират в Лясковец. На 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви на третия етаж.
Подложен на силен натиск в първото десетилетие след 9 септември 1944 г. той спира да пише. Започва работа като началник на отделение за обществено възпитание към Министерството на информацията и изкуствата и до края на 1947 г. е началник на отдел „Обществено възпитание“. През 1945 г. се ражда третото му дете, Виктория. На следващата година след реорганизация в министерството той остава без щатна работа и когато през 1950 г. се ражда четвъртото му дете, Райна, той се принуждава почти денонощно да се занимава с преводаческа дейност, за да издържа семейството, вече лишено и от собствен дом. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда творби като „Братовчедката Бет“ на Балзак, „Басни“ от Лафонтен, „Червено и Черно“ на Стендал, разкази на Чехов, съвременни испански поети, лирика на Хьолдерлин и др.
През 1952 г. Далчев заема поста на Радой Ралин като редактор на списание „Пламъче“. Назначен официално за негов редактор едва през октомври на идната година той продължава да превежда. През следващите години, заедно с Александър Мутафов, в списанието той поставя началото на съвременното преводаческо дело.
Едва през 1956 г. започва да пише отново, а през 1965 г. публикува „Стихотворения“. През 1972 г. излиза сборникът „Балкон“, съставен от приятеля му Радой Ралин. През време на творческото си мълчание създава сборника поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев. Удостоен е със званието Заслужил деятел на изкуството и културата. Същата година получава „Знак почета“ — орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература у нас.През 1974 г. на руски език излиза том избрани негови съчинения. Далчев е особено радостен от този факт, особено от това, че преводът е осъществен от поетесата Мария Петровых. Същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ - ІІІ степен. През лятото на 1977 г. пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното за творческия му път.
Сред по-забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Йохан Кристиан Хьолдерлин, Емили Дикинсън, Антон Чехов, Исак Бабел, Федерико Гарсия Лорка, Габриела Мистрал и др.
С високонравствената си позиция се утвърждава като негласен водач на младите - и в поезията, и в живота. Далчев умира в София на 17 януари 1978 г.
Биографични данни:
Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун като второ дете в семейството на прависта Христо Атанасов Далчев и Виктория Матеева Дишмова. Баща му работи като адвокат и преподавател по турски език в българската мъжка гимназия „Кирил и Методий“ в Солун.През 1907 г. Христо Далчев е предложен от групата на Яне Сандански за народен представител на Серската област в турския парламент. През 1908 г. заедно със семейството си се мести в Цариград. Там Атанас Далчев учи в местното българско училище. Със започването на Балканската война семейството се връща в Солун. През 1913 г. Христо Далчев се изтегля с българските войски България, а Виктория Далчева с децата си (вече пет) заминава за Дедеагач. След няколко месеца семейството се събира, но когато през 1914 г. къщата им в Солун изгаря при пожар, семейството се установява в София.
Атанас Далчев се записва с класически профил в Първа мъжка гимназия (днес Първо СОУ). През 1921 г. дебютира на творческата сцена със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия в. „Фар“. Година по-късно завършва гимназията и държи реч пред випуска. Същата година е приет в Софийския университет, специалност философия.
През 1923 г. публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“. През същата година заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетически сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на сп. „Хиперион“, „Демократически преглед“ и в. „Изток“. Първият си самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926 г. Същата година заминава за Италия, при брат си скулптора Любомир Далчев, където слуша лекции по история на изкуството.
Заедно с авторите участвали в „Мост“ организира група, първоначално около в. „Изток“, но от 1927 г. започват издаването на собствения си вестник „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“ заедно Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и др.През 1927 г. завършва педагогика и философия в Софийския университет. Там, както мнозина преди и след него, Атанас Далчев осъзнава интереса си кьм литературата и културата на Европа и на света. Чрез гьотингенския доктор Константин Гълъбов и архитекта Чавдар Мутафов се запознава с „новата предметност“ и експресионизма в немското изкуство между двете войни. Атанас Илиев го провокира да посвети мигове от творческото си битие на невероятното сьчетание от медицина, психология и рационалност в психоаналитичната школа и последователи-те. В едни нефранкофонски времена, благодарение на Д. Б. Митов, най-богати плодове дава интересът му кьм френската култура и действителност. Есеизмът, диаболизмът, фантастичното, гротескното са другите имена на универсалността, при Далчев. Далчев заминава при брат си Любомир в Рим, където слуша лекции по история на изкуството и учи езика в продължение на седем-осем месеца.
През 1928 година публикува стихосбирката „Стихотворения“. През 1928-1929 г. слуша лекции в парижкия университет, където завършва курс за преподаватели по френски език. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката „Париж“.
Работи като като училищен инспектор на началните училища в София, учител по български език в тогавашната 13-та гимназия, занимава се и с преводаческа работа. Заминава, без да знае, болен от малария за Франция. В Тулуза попада на специалист, който познава болестта. Завършва курс за преподаватели по френски език към Сорбоната. По предложение на Никола Фурнаджиев през 1937 г. е изпратен като учител по български език в българското училище в Цариград. Там пребивава шест месеца, но турските власти не му позволяват да практикува. Връщайки се в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища.
През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През 1941 г. е назначен за директор на І прогимназия „Христо Ботев“. През 1943 г. се ражда синът му Христо и Далчев издава новата си стихосбирка — „Ангелът на Шартър“, в която събира трите си по-ранни стихосбирки и добавя още десет стихотворения.
По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството е разрушена и те се евакуират в Лясковец. На 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви на третия етаж.
Подложен на силен натиск в първото десетилетие след 9 септември 1944 г. той спира да пише. Започва работа като началник на отделение за обществено възпитание към Министерството на информацията и изкуствата и до края на 1947 г. е началник на отдел „Обществено възпитание“. През 1945 г. се ражда третото му дете, Виктория. На следващата година след реорганизация в министерството той остава без щатна работа и когато през 1950 г. се ражда четвъртото му дете, Райна, той се принуждава почти денонощно да се занимава с преводаческа дейност, за да издържа семейството, вече лишено и от собствен дом. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда творби като „Братовчедката Бет“ на Балзак, „Басни“ от Лафонтен, „Червено и Черно“ на Стендал, разкази на Чехов, съвременни испански поети, лирика на Хьолдерлин и др.
През 1952 г. Далчев заема поста на Радой Ралин като редактор на списание „Пламъче“. Назначен официално за негов редактор едва през октомври на идната година той продължава да превежда. През следващите години, заедно с Александър Мутафов, в списанието той поставя началото на съвременното преводаческо дело.
Едва през 1956 г. започва да пише отново, а през 1965 г. публикува „Стихотворения“. През 1972 г. излиза сборникът „Балкон“, съставен от приятеля му Радой Ралин. През време на творческото си мълчание създава сборника поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев. Удостоен е със званието Заслужил деятел на изкуството и културата. Същата година получава „Знак почета“ — орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература у нас.През 1974 г. на руски език излиза том избрани негови съчинения. Далчев е особено радостен от този факт, особено от това, че преводът е осъществен от поетесата Мария Петровых. Същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ - ІІІ степен. През лятото на 1977 г. пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното за творческия му път.
Сред по-забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Йохан Кристиан Хьолдерлин, Емили Дикинсън, Антон Чехов, Исак Бабел, Федерико Гарсия Лорка, Габриела Мистрал и др.
С високонравствената си позиция се утвърждава като негласен водач на младите - и в поезията, и в живота. Далчев умира в София на 17 януари 1978 г.
ЙОРДАН ЙОВКОВ
Роден на 09.11.1880 в Жеравна.
Умира в Пловдив на 15.10.1937.
Биографични данни:
Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900); Учителят му по литература - поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 година се преселва в с. Долен извор. Завършва ШЗО в Княжево (1902 - 1904), като по време на обучението си публикува първата си творба - стихотворението „Под тежкия кръст” (в. „Съзнание”, бр.9, 26.10.1902). В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран.
Обществен живот:
Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия”, където в бр. 1 публикува очерк за Балканската война - „Утрото на паметния ден”. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Гр. Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве” в Отделението за социални грижи и благотворителност. Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни известия”. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
Творчество:
Йовков дебютира като поет. През 1902-11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания - в. „Съзнание”, списанията „Пробуда”, „Художник”, „Ново време”, „Ново общество” и „Бисери”. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви - започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба - „Овчарова жалба”, с подзаглавие „Старопланинска легенда” - Йовков публикува в списание „Просвета” през 1910 г. Годините прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъшното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден”); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено”, „Съвременна мисъл”, на вестниците „Слово”, „Демократически преглед”, „Военни известия” и „Отечество”. Открояват се импресиите „Те победиха”, „На старата граница”, „Безотечественици”, „Ехо”, разказът „Балкан” и повестта „Земляци”. В документалните си очерци Йовков обективно свидетелствува за войнишките делници и празници - баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната - от първия й ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В баталната му проза няма ожесточение, викове на омраза. Хуманизмът му се възвисява до философска позиция, очертана от житейския опит и познание за човека и човешката душа. Написаното за войната е едно „не!” на взаимното изтребление между хората и „да!” на хуманизма и красотата. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите си през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази”. Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети - веднъж с новелата „Последна радост” (1920) и след едно десетилетие с разказите „Бели рози”, „Другар”, „На стража”, Йовков изчерпа темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост” Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят” (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост” е кръстопътна книга - в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост”, „Старопланински легенди”, „Вечери в Антимовския хан”, „Женско сърце” и романите „Чифликът край границата”, „Ако можеха да говорят”, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов”, драмите „Албена”, „Боряна”, „Обикновен човек” и комедията „Милионерът”. Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин - социалното самосъзнаване на българина в националната ни литература, Йовков е неговото нравствено и естетично самопознаване Подобно на тях той обгръща цялостно народния живот - от раждането на човека до неговата смърт; в мирен труд и война, в мигове на радост, скръб и религиозно преклонение. По този начин Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Моделът му за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически максими със скрижалите на житейска философия, съобразена с настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си доктрина писателят изгражда върху три начала: човека, труда и природата.
Йовков е убеден, че нарушаването на това триединство изправя обществото пред трагични изпитания. Още в повестта „Земляци” ракурсът, от който изобразява войната, отвежда към проблема за непоправимо нарушената връзка между селянина и земята. В този смисъл повестта е не толкова разказ за военните стълкновения, колкото за последиците от тях - за копнежа у селянина по родното село. Войната унищожава българския селянин не само физически, но прекъсва и връзката му със земята, разрушава го нравствено. По-късно в сборника „Вечери в Антимовския хан” Йордан Йовков отново се връща към същия проблем, като причините за отчуждаването на човека от земята са по-различни. На насилието писателят противопоставя труда и близостта с природата: общуването с нея прави хората здрави, красиви, отношенията им - прости и ясни. „Вечерите” са ясновидско прозрение за пагубните последици от прекъсната връзка с пра-майката природа. Долавяйки тази тенденция много по-рано, Йовков открива непреходна тема за нашата национална литература. Пространствата на неговия художествен свят, определени от етичното и естетичното начало, обуславят мотива за нравственото прераждане - толкова често интерпретиран от Йовков. Доверието и вярата в изначалната доброта на човека - това са позициите, от които изобразява героите си. В моралистичния му патос се съдържа упрек към наситената с катастрофи и размирици, с въстания и войни съвременност. В социалния и духовния хаос, обхванали страната, Йовков търси нравствени пътища за разрешаване на противоречията и социалните конфликти, за осъществяване на мечтаната от него хармония. Поради това силата на неговите художествени внушения не е и не трябва да се търси в идеологията, а в изобразяването на човешките добродетели, в страданията на хората, в превратностите на съдбата, в крушенията на човешките мечти и най-сетне - в изобразяването на българската природа. Силата на Йовковия хуманизъм не е в социалната му ангажираност, а в категоричната му етичност. Пръв в българската литература Йовков разкрива диалектиката на красотата - като сила, в която се срещат съзиданието с разрухата, животът със смъртта, щастието със скръбта: от Сали Яшар до Сарандовица, от Албена до Боряна. Йовков издига женската хубост в езически култ, пред който се прекланят героите му. Греховни или добродетелни, носещи разруха или съзидание, те са белязани с хубост, поставяща ги над другите - дори и тогава, когато грехът тежи на съвестта им, хубостта стопява ожесточението и го заменя с прошката на възхищението и преклонението. Като драматург, още с първата си пиеса Йовков сътворява свят, изтъкан от етика и красота, в чиито пространства доброволно се самозаточва, измъчван от алтернативите на моралното и естетичното начало у човека. Тяхното съчетаване разширява психологичните и философски хоризонти на българската драма, отбелязвайки нов, по-висок етап в нейното развитие. В развитието си като творец Йовков преминава сложни етапи, които очертават посоката от национална към общочовешка проблематика, като по този начин сътвореното от него надхвърля рамките на българската литература и се съизмерва с постиженията на европейската и световната художествена мисъл. Това обяснява интереса към Йовковото творчество в чужбина и нарастващия брой преводи в различни страни. 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни творби на Йовков - на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др. езици.
Роден на 09.11.1880 в Жеравна.
Умира в Пловдив на 15.10.1937.
Биографични данни:
Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900); Учителят му по литература - поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 година се преселва в с. Долен извор. Завършва ШЗО в Княжево (1902 - 1904), като по време на обучението си публикува първата си творба - стихотворението „Под тежкия кръст” (в. „Съзнание”, бр.9, 26.10.1902). В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран.
Обществен живот:
Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия”, където в бр. 1 публикува очерк за Балканската война - „Утрото на паметния ден”. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Гр. Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве” в Отделението за социални грижи и благотворителност. Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни известия”. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
Творчество:
Йовков дебютира като поет. През 1902-11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания - в. „Съзнание”, списанията „Пробуда”, „Художник”, „Ново време”, „Ново общество” и „Бисери”. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви - започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба - „Овчарова жалба”, с подзаглавие „Старопланинска легенда” - Йовков публикува в списание „Просвета” през 1910 г. Годините прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъшното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден”); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено”, „Съвременна мисъл”, на вестниците „Слово”, „Демократически преглед”, „Военни известия” и „Отечество”. Открояват се импресиите „Те победиха”, „На старата граница”, „Безотечественици”, „Ехо”, разказът „Балкан” и повестта „Земляци”. В документалните си очерци Йовков обективно свидетелствува за войнишките делници и празници - баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната - от първия й ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В баталната му проза няма ожесточение, викове на омраза. Хуманизмът му се възвисява до философска позиция, очертана от житейския опит и познание за човека и човешката душа. Написаното за войната е едно „не!” на взаимното изтребление между хората и „да!” на хуманизма и красотата. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите си през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази”. Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети - веднъж с новелата „Последна радост” (1920) и след едно десетилетие с разказите „Бели рози”, „Другар”, „На стража”, Йовков изчерпа темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост” Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят” (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост” е кръстопътна книга - в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост”, „Старопланински легенди”, „Вечери в Антимовския хан”, „Женско сърце” и романите „Чифликът край границата”, „Ако можеха да говорят”, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов”, драмите „Албена”, „Боряна”, „Обикновен човек” и комедията „Милионерът”. Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин - социалното самосъзнаване на българина в националната ни литература, Йовков е неговото нравствено и естетично самопознаване Подобно на тях той обгръща цялостно народния живот - от раждането на човека до неговата смърт; в мирен труд и война, в мигове на радост, скръб и религиозно преклонение. По този начин Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Моделът му за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически максими със скрижалите на житейска философия, съобразена с настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си доктрина писателят изгражда върху три начала: човека, труда и природата.
Йовков е убеден, че нарушаването на това триединство изправя обществото пред трагични изпитания. Още в повестта „Земляци” ракурсът, от който изобразява войната, отвежда към проблема за непоправимо нарушената връзка между селянина и земята. В този смисъл повестта е не толкова разказ за военните стълкновения, колкото за последиците от тях - за копнежа у селянина по родното село. Войната унищожава българския селянин не само физически, но прекъсва и връзката му със земята, разрушава го нравствено. По-късно в сборника „Вечери в Антимовския хан” Йордан Йовков отново се връща към същия проблем, като причините за отчуждаването на човека от земята са по-различни. На насилието писателят противопоставя труда и близостта с природата: общуването с нея прави хората здрави, красиви, отношенията им - прости и ясни. „Вечерите” са ясновидско прозрение за пагубните последици от прекъсната връзка с пра-майката природа. Долавяйки тази тенденция много по-рано, Йовков открива непреходна тема за нашата национална литература. Пространствата на неговия художествен свят, определени от етичното и естетичното начало, обуславят мотива за нравственото прераждане - толкова често интерпретиран от Йовков. Доверието и вярата в изначалната доброта на човека - това са позициите, от които изобразява героите си. В моралистичния му патос се съдържа упрек към наситената с катастрофи и размирици, с въстания и войни съвременност. В социалния и духовния хаос, обхванали страната, Йовков търси нравствени пътища за разрешаване на противоречията и социалните конфликти, за осъществяване на мечтаната от него хармония. Поради това силата на неговите художествени внушения не е и не трябва да се търси в идеологията, а в изобразяването на човешките добродетели, в страданията на хората, в превратностите на съдбата, в крушенията на човешките мечти и най-сетне - в изобразяването на българската природа. Силата на Йовковия хуманизъм не е в социалната му ангажираност, а в категоричната му етичност. Пръв в българската литература Йовков разкрива диалектиката на красотата - като сила, в която се срещат съзиданието с разрухата, животът със смъртта, щастието със скръбта: от Сали Яшар до Сарандовица, от Албена до Боряна. Йовков издига женската хубост в езически култ, пред който се прекланят героите му. Греховни или добродетелни, носещи разруха или съзидание, те са белязани с хубост, поставяща ги над другите - дори и тогава, когато грехът тежи на съвестта им, хубостта стопява ожесточението и го заменя с прошката на възхищението и преклонението. Като драматург, още с първата си пиеса Йовков сътворява свят, изтъкан от етика и красота, в чиито пространства доброволно се самозаточва, измъчван от алтернативите на моралното и естетичното начало у човека. Тяхното съчетаване разширява психологичните и философски хоризонти на българската драма, отбелязвайки нов, по-висок етап в нейното развитие. В развитието си като творец Йовков преминава сложни етапи, които очертават посоката от национална към общочовешка проблематика, като по този начин сътвореното от него надхвърля рамките на българската литература и се съизмерва с постиженията на европейската и световната художествена мисъл. Това обяснява интереса към Йовковото творчество в чужбина и нарастващия брой преводи в различни страни. 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни творби на Йовков - на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др. езици.
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА
Биографични данни:
Живот:
Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) е родена на 16 април 1893 г. в София.Израства в чиновническо семейство и завършва гимназия в родния си град. Работи като учителка на различни места из страната и се запознава с живота и бита на българите. През 1911 г. се записва да следва славянска филология в Софийския университет където дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков.. Нейната първа публикация е през 1915 г. в списание „Съвременна мисъл”. От 1921 г. сътрудничи редовно на литературния печат – списание „Златорог”, „Вестник за жената”, „Лик”, „Съвременник” и други. С псевдонима Багряна се утвърждава на страниците на списание „Златорог”. През двадесетте години пътува до Германия,Франция,Италия. Първата и стихосбирка, „Вечната и святата”„, излиза през 1927г. и налага нейното име в литературния живот. Багряна е автор на редица поетически сборници, на много преводи, на интересно творчество за деца. Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, Русия, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Умира в София през 1991г.
Творчество:
Свобода, виталност, стихийност, греховност – това са основните понятия, през които критическата традиция осмисля поезията на Елисавета Багряна. Лиричната и героиня е волна и смела. В продължение на повече от шестдесет години тя неотклонно твори, запазвайки своята творческа индивидуалност и жизненост в многобройните си произведения, събрани в поредица от взискателно подготвени стихосбирки - „Вечната и святата“, „Звезда на моряка“, „Сърце човешко“, „Пет звезди“, „От бряг до бряг“. Нейният ярък поетически талант й дава възможност да изрази искрено и непосредствено богатия емоционален и духовен свят на страстна, търсеща и горда личност, на всеотдайна и бореща се за щастието си жена, неприемаща ограниченията на традиционните патриархални ценности. В образа на своята героиня тя въплъщава вълненията, поривите и мечтите на волната и дръзка жена, която въпреки своята слабост и уязвимост воюва за собствената истина, за правото да се отдаде изцяло на земната и пълнокръвна любов. Основните характеристики, станали емблематични за поетесата, произтичат от смелостта, с която тя интерпретира образа на жената и нейната любов. „Греховна“, но и „свята“ е песента на поетесата, както греховен и свят е образът на нейната „вечна“ жена в творчеството й. Те са насочени към спецификата на светоусещането,към начините, по които лирическият герой отстоява себе си, правата си.
Сборникът „Вечната и святата”, става поетическо събитие най-вече поради факта, че носи гласовете на една провокативна емоционална нагласа. Той се характеризира преди всичко със заявената воля да следва някакъв свой, самостоятелно създаден жизнен проект. Това всъщност е най-същественото за света на Багряна – вярата, че можеш да откриеш своето по-истинско Аз, като се съпротивляваш на всички, които искат да ти го отнемат, да те научат на правилата на „правилния” живот. В основата на художественото послание е заложена тъкмо възможността да изживяваш пълноценно емоционалния си свят, да цениш чувствата си, а не да ги унищожаваш и унижаваш в името на предългия списък с предписания и забрани. Най-хубавите й творби са пропити от един невинаги податлив на логически определения национален дух. В стиховете и звучат векове потискания порив на жената към свободна изява, към широките простори на големия живот. Лиричната й героиня е волна и смела. Полетът й руши преградите на условностите и наслоенията на предразсъдъците, мами я към неизвестни брегове. Пътешествията, широкият свят с чудесата на непознати земи привличат като магнит жадните й очи. Пулсът й тупти с динамичния ритъм на съвременността, тя познава опиянението от височината и скоростта, тръпките на опасността са й приятни („Стихии”, „Видение”, „Зовът на морето”, „Птицата с моторно сърце” и др.). Същевременно тя носи чертите на една подчертана женственост - в нея говори сърцето на „последната и първата жена”, през него са пречупени всичките й пориви и жажди, цялата й жизнена философия. Оста, около която се върти нейният свят, е оста на женското сърце - своето осъществяване тя намира в любовта и чрез любовта. Поезията на Багряна предлага едно свое, смислово и емоционално наситено схващане за свободата. Според него всеки човек сам трябва да бъде готов за свободата, да я носи в душата си, да я отстоява с делата си. Свободата не е нещо, което те определя единствено „отвън”, а е ценност, която ти самият трябва да съградиш „вътре” в себе си, да разчупиш оковите на душата си.
Биографични данни:
Живот:
Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) е родена на 16 април 1893 г. в София.Израства в чиновническо семейство и завършва гимназия в родния си град. Работи като учителка на различни места из страната и се запознава с живота и бита на българите. През 1911 г. се записва да следва славянска филология в Софийския университет където дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков.. Нейната първа публикация е през 1915 г. в списание „Съвременна мисъл”. От 1921 г. сътрудничи редовно на литературния печат – списание „Златорог”, „Вестник за жената”, „Лик”, „Съвременник” и други. С псевдонима Багряна се утвърждава на страниците на списание „Златорог”. През двадесетте години пътува до Германия,Франция,Италия. Първата и стихосбирка, „Вечната и святата”„, излиза през 1927г. и налага нейното име в литературния живот. Багряна е автор на редица поетически сборници, на много преводи, на интересно творчество за деца. Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, Русия, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Умира в София през 1991г.
Творчество:
Свобода, виталност, стихийност, греховност – това са основните понятия, през които критическата традиция осмисля поезията на Елисавета Багряна. Лиричната и героиня е волна и смела. В продължение на повече от шестдесет години тя неотклонно твори, запазвайки своята творческа индивидуалност и жизненост в многобройните си произведения, събрани в поредица от взискателно подготвени стихосбирки - „Вечната и святата“, „Звезда на моряка“, „Сърце човешко“, „Пет звезди“, „От бряг до бряг“. Нейният ярък поетически талант й дава възможност да изрази искрено и непосредствено богатия емоционален и духовен свят на страстна, търсеща и горда личност, на всеотдайна и бореща се за щастието си жена, неприемаща ограниченията на традиционните патриархални ценности. В образа на своята героиня тя въплъщава вълненията, поривите и мечтите на волната и дръзка жена, която въпреки своята слабост и уязвимост воюва за собствената истина, за правото да се отдаде изцяло на земната и пълнокръвна любов. Основните характеристики, станали емблематични за поетесата, произтичат от смелостта, с която тя интерпретира образа на жената и нейната любов. „Греховна“, но и „свята“ е песента на поетесата, както греховен и свят е образът на нейната „вечна“ жена в творчеството й. Те са насочени към спецификата на светоусещането,към начините, по които лирическият герой отстоява себе си, правата си.
Сборникът „Вечната и святата”, става поетическо събитие най-вече поради факта, че носи гласовете на една провокативна емоционална нагласа. Той се характеризира преди всичко със заявената воля да следва някакъв свой, самостоятелно създаден жизнен проект. Това всъщност е най-същественото за света на Багряна – вярата, че можеш да откриеш своето по-истинско Аз, като се съпротивляваш на всички, които искат да ти го отнемат, да те научат на правилата на „правилния” живот. В основата на художественото послание е заложена тъкмо възможността да изживяваш пълноценно емоционалния си свят, да цениш чувствата си, а не да ги унищожаваш и унижаваш в името на предългия списък с предписания и забрани. Най-хубавите й творби са пропити от един невинаги податлив на логически определения национален дух. В стиховете и звучат векове потискания порив на жената към свободна изява, към широките простори на големия живот. Лиричната й героиня е волна и смела. Полетът й руши преградите на условностите и наслоенията на предразсъдъците, мами я към неизвестни брегове. Пътешествията, широкият свят с чудесата на непознати земи привличат като магнит жадните й очи. Пулсът й тупти с динамичния ритъм на съвременността, тя познава опиянението от височината и скоростта, тръпките на опасността са й приятни („Стихии”, „Видение”, „Зовът на морето”, „Птицата с моторно сърце” и др.). Същевременно тя носи чертите на една подчертана женственост - в нея говори сърцето на „последната и първата жена”, през него са пречупени всичките й пориви и жажди, цялата й жизнена философия. Оста, около която се върти нейният свят, е оста на женското сърце - своето осъществяване тя намира в любовта и чрез любовта. Поезията на Багряна предлага едно свое, смислово и емоционално наситено схващане за свободата. Според него всеки човек сам трябва да бъде готов за свободата, да я носи в душата си, да я отстоява с делата си. Свободата не е нещо, което те определя единствено „отвън”, а е ценност, която ти самият трябва да съградиш „вътре” в себе си, да разчупиш оковите на душата си.
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Никола Йонков Вапцаров е български поет. Активен член на Българската комунистическа партия (преди легализирането и институционализирането и?), през 1942 г. той е осъден на смърт за терористична дейност. Посмъртно е амнистиран, поради което ВКС отклонява искането за отмяна на присъдата му. Единствената стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Носител е на Световната награда за мир.
Биографични данни:
Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика, първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.
Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците; вероятно по това време става член на БКП. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира синът му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец” със стихотворението „Романтика”.
През 1938 г. Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1939 подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни”, излязла от печат 1940 г. Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски, вече в качеството си на ръководител на Централна военна комисия при ЦК на БКП. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян.
Световната награда за мир получава посмъртно през 1952.
Фамилията на Никола Вапцаров произлиза от работата на неговия дядо, който е боядисвал (вапцал) тъкани и затова се е наричал вапцар. Така прякорът, с който е бил известен дядото, се запазва с времето и преминава във фамилно име на семейството му.
Стихотворенията му са преведени на 60 езика.
Посвещават се на Дамян Дамянов, Елисавета Багряна, албанският поет Марк Гуракуки и др. Багряна често е обвинявана, че не се е застъпила за Вапцаров след арестуването му. От нея е била поискана критическа оценка на значимостта на поезията на Вапцаров, на базата на която е щяло да се прецени дали той заслужава да бъде помилван. Тя не пожелала да се ангажира с такава. „Вапцаров” на Дамянов намеква за тези събития.
Никола Йонков Вапцаров е български поет. Активен член на Българската комунистическа партия (преди легализирането и институционализирането и?), през 1942 г. той е осъден на смърт за терористична дейност. Посмъртно е амнистиран, поради което ВКС отклонява искането за отмяна на присъдата му. Единствената стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Носител е на Световната награда за мир.
Биографични данни:
Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика, първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.
Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците; вероятно по това време става член на БКП. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира синът му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец” със стихотворението „Романтика”.
През 1938 г. Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1939 подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни”, излязла от печат 1940 г. Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски, вече в качеството си на ръководител на Централна военна комисия при ЦК на БКП. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян.
Световната награда за мир получава посмъртно през 1952.
Фамилията на Никола Вапцаров произлиза от работата на неговия дядо, който е боядисвал (вапцал) тъкани и затова се е наричал вапцар. Така прякорът, с който е бил известен дядото, се запазва с времето и преминава във фамилно име на семейството му.
Стихотворенията му са преведени на 60 езика.
Посвещават се на Дамян Дамянов, Елисавета Багряна, албанският поет Марк Гуракуки и др. Багряна често е обвинявана, че не се е застъпила за Вапцаров след арестуването му. От нея е била поискана критическа оценка на значимостта на поезията на Вапцаров, на базата на която е щяло да се прецени дали той заслужава да бъде помилван. Тя не пожелала да се ангажира с такава. „Вапцаров” на Дамянов намеква за тези събития.
ДИМИТЪР ДИМОВ
Биографични данни:
Роден в интелигентско семейство (25.06.1909, Ловеч). Баща му Т. Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща Р. Генев също е офицер, по-късно - тютюнев експерт. Майката на писателя В. Харизанова има подчертани лит. интереси. Д. Димов учи до 10-годишна възраст в Дупница, след това в София, където завършва I мъжка гимназия (1928). През 1928 постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след 1 семестър се прехвърля в Юридическия факултетт, после се отказва и се връща във Ветеринарномедицинския; завършва през 1934 като д-р по ветеринарна медицина. До 1939 е участъков ветеринарен лекар в с. Ваксево, Софийска област, и в Кнежа; микробиолог в Обл. ветеринарно-бактериологична станция в Бургас. Асистент по анатомия вьв Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет (от 1939). През януари 1943 заминава на специализация в Мадридския институт „Рамон-и-Кахал” по хистология на нервната система. През март 1944 се връща в България. Мобилизиран в Беломорието до септ. 1944. Доцент в Агрономическия факултет в Пловдив (1946). Доцент в Селскостопанската академия (1949-1952). Проф. по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВСИ в София (1950). Председател на СБП (от март 1964 до смъртта си). Д. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теория на отражението. От 1942 Д. Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците „Литературен глас”, „Литературен фронт”, „Мир”, „Народна култура'„, „Отечествен фронт”, на списанията „Септември”, „Театър”. Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.
Писател с подчертано демократични позиции, Д. Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите на 3. Фройд, Фр. Ницше, А. Бергсон и творчеството на О. Мирбо. Характерен в това отношение е още първият роман на Димов „Поручик Бенц”, който експлицира интереса на автора към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, кьм странното, екзотичното, нездравото.
Дълбоко драматичния конфликт на Елена Петрашева-Бенц („фаталната жена”, продукт на бушуващото подсъзнателно, срещу противоречиво-раздвоения Бенц, чиято непреодолимост на влечението предпоставя трагизма на образа) е замислен още в студентските години на писателя. „Поручик Бенц” е започнат ок. 1933 и завършен в Бургас през 1938. Изпратените във в. „Литературен глас” и на Д. Б. Митов ръкописи остават без отговор и Д. Димов предоставя романа си на издателя Д. Чилингиров, който успява да го издаде в последните дни на дек. 1938 (на корицата по настояване на автора е отбелязана годината 1939). Романът, чиито автобиографични ракурси проникват в образите на героите, намират частичен отзвук в периодичния печат, което е характерно за творбите на писателя от ранния период. След „Поручик Бенц” Димов публикува разказите „Севастопол, 1913 г.” („Лит. глас”, №476, 15.05.1940), печатан и във в. „Мир”, №12468-12470, 1942, под загл. „Шпионката”), „Карнавал” („Лит. глас”, № 453, 18.02.1942) и пътеписа „Субтропични брегове” („Мир”, № 12623-12628, 09.1942), творческите интенции, за които отново са предпоставени от вкуса към необикновеното, драматичното, съдбовното. Откритите след смъртта на автора ръкописи карат голяма част от изследователите да смятат, че след 1939 Димитър Димов започва да пише нов роман, чийто по-късен вариант е „Тютюн”. Недовършеното и неозаглавено произведение, известно като „Роман без заглавие”, е отпечатано в сп. „Пламък” (1967, №11 и 12) и влиза в Събрани съчинения от 1966-67. Предполага се, че когато Д. Димов заминава на специализация в Испания, изоставя замисленото повествование, за да се върне към него след 1945 по съвсем различен начин.
Престоят в Испания се оказва плодотворен не само от гледна точка на научните му интереси: случайното запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо (резиденция на ордена) засилват интереса на Димов към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа „Осъдени души”. Връзката на Фани Хорн (мултиплицирала образите на Елена от „Поручик Бенц” и Адриана от „Роман без заглавие”) с отец Ередиа, проектирана на фона на исп. действителност през Гражданската война, ражда интригуващ сюжет, който прави романа особено популярен. Започнат в Испания и завършен след мобилизацията в Беломорието, той излиза през 1945, получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски и унгарски език и е екранизиран. Скоро след това Д. Димов публикува последователно 4 пътеписа за Испания - „Януарска пролет”, „Кастилска зима”, „Куха Испания” и „Сан Себастиян”, към този период вероятно се отнася и намерения след смъртта на автора ръкопис, озаглавен „Идалго”.
През 1946 е отпечатан пьрвият откъс от романа „Тютюн” („Лит. фронт”, № 2, 28.09.1946), озаглавен „Тютюнев склад”. Две години по-късно излиза нов откъс - „Двубой” („Лит. фронт”, №20, 31.01.1948), след още 1 г. - „Тютюн” (глава от роман) в сп. „Септември” (1949, № 7). През 1951 романът е завьршен окончателно, предаден в издателство „Народна култура” и в края на 1951 стига до читателите и до своите „злополучни критици''. „Тютюн” се оказва не само един от най-четените романи в българската литература, но и спъни-камъкът на българската марксическа критика. Популярностга му напуска романовото пространство и обсебва всичко за и около творбата. Започнал с тридневното „обсъждане” на „Тютюн” (8, 11 и 13.02.1952) в СБП, спорът се пренася в периодичния печат („Лит. фронт”, № 10. б.03.1952, и № 11, 13.03.1952) и кулминира в редакционната статия на в. „Работническо дело” - „За романа 'Тютюн' и неговите злополучни критици” (16.03.1952) - спор не толкова за достойнствата на романа, колкото за границите и възможностите на догматичното литературоведско мислене. Единодушно изказаното мнение, че „Тютюн” се нуждае от „преработване”, настойчивите подканвания, дългите обсъждания и оказаният натиск карат Димитър Димов, макар и с неохота, да се съгласи да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои; това увеличава обема на книгата с нови 250 страници. Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от изд. „Народна култура” лит. критик Я. Молхов - редактор и помощник на Димов през 1953, а през 1954 „Тютюн” се появява в новия си вид. През 1955 излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнигелни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки. В крайна сметка „Тютюн” заживява в новия си вариант и едва през 1992 се появява отново в първоначалния си образ.
В различните си редакции „Тютюн” е роман и за ужасната самотност на личността в капиталистическото общество, за огромния натиск на живота върху нравствените принципи в света на капитала, и за историческата обреченост на олигархиите в България, за социално-психологическите причини за тяхната гибел; роман и за потиснатите от монопола на тези олигархии, за техните икономически и политически борби, и за сложния психологичен лабиринт на човешките взаимоотношения както в зловещия свят на „Никотиана”', така и извън него. Романът е екранизиран през 1961 (режисьор Н. Корабов), преведен е на над 30 езика (немски, полски, румънски, руски, словенски, сърбохърватски, унгарски и др.).
Сред незавършените творби на писателя е романът „Ахилесова пета” (публикуван в сп. „Пламьк” 1966, № 10), който Д. Димов започва през 1958 и независимо от сключени договори с издателство „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ” и с Комитета по култура го изоставя до изтичането на мандата му като председател на СБП. Нереализирана остава романизираната биография на Яне Сандански, за която Димов усърдно събира материали (в годините, последвали „Тютюн”) и която по замисъл се отнася към ранния му творчески период. След „Тютюн” писателят продължава да търси жанрово разнообразие. Появяват се разказът „Анатомът Да Коста” („Наша родина”, 1955) и пътните бележки „Юлска зима” (публикувани посмъртно), които са плод на впечатленията от пътуването на Димов до Чили през септември 1954; пиесите „Жени с минало” (поставена за пръв път през 1959 в Театъра за младежта в София), „Виновният” (1961, в Нар. театър „Ив. Вазов”) и „Почивка в Арко Ирис” (1964, в Театъра за младежта). Творческият облик на Д. Димов се допълва от неговите статии и изказвания по въпроси на литературата, сред които безспорно изпъкват „Изказване-отговор за романа Тютюн”, „Как преработих романа Тютюн”, „Днешната българска литература”.
Биографични данни:
Роден в интелигентско семейство (25.06.1909, Ловеч). Баща му Т. Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща Р. Генев също е офицер, по-късно - тютюнев експерт. Майката на писателя В. Харизанова има подчертани лит. интереси. Д. Димов учи до 10-годишна възраст в Дупница, след това в София, където завършва I мъжка гимназия (1928). През 1928 постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след 1 семестър се прехвърля в Юридическия факултетт, после се отказва и се връща във Ветеринарномедицинския; завършва през 1934 като д-р по ветеринарна медицина. До 1939 е участъков ветеринарен лекар в с. Ваксево, Софийска област, и в Кнежа; микробиолог в Обл. ветеринарно-бактериологична станция в Бургас. Асистент по анатомия вьв Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет (от 1939). През януари 1943 заминава на специализация в Мадридския институт „Рамон-и-Кахал” по хистология на нервната система. През март 1944 се връща в България. Мобилизиран в Беломорието до септ. 1944. Доцент в Агрономическия факултет в Пловдив (1946). Доцент в Селскостопанската академия (1949-1952). Проф. по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВСИ в София (1950). Председател на СБП (от март 1964 до смъртта си). Д. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теория на отражението. От 1942 Д. Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците „Литературен глас”, „Литературен фронт”, „Мир”, „Народна култура'„, „Отечествен фронт”, на списанията „Септември”, „Театър”. Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.
Писател с подчертано демократични позиции, Д. Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите на 3. Фройд, Фр. Ницше, А. Бергсон и творчеството на О. Мирбо. Характерен в това отношение е още първият роман на Димов „Поручик Бенц”, който експлицира интереса на автора към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, кьм странното, екзотичното, нездравото.
Дълбоко драматичния конфликт на Елена Петрашева-Бенц („фаталната жена”, продукт на бушуващото подсъзнателно, срещу противоречиво-раздвоения Бенц, чиято непреодолимост на влечението предпоставя трагизма на образа) е замислен още в студентските години на писателя. „Поручик Бенц” е започнат ок. 1933 и завършен в Бургас през 1938. Изпратените във в. „Литературен глас” и на Д. Б. Митов ръкописи остават без отговор и Д. Димов предоставя романа си на издателя Д. Чилингиров, който успява да го издаде в последните дни на дек. 1938 (на корицата по настояване на автора е отбелязана годината 1939). Романът, чиито автобиографични ракурси проникват в образите на героите, намират частичен отзвук в периодичния печат, което е характерно за творбите на писателя от ранния период. След „Поручик Бенц” Димов публикува разказите „Севастопол, 1913 г.” („Лит. глас”, №476, 15.05.1940), печатан и във в. „Мир”, №12468-12470, 1942, под загл. „Шпионката”), „Карнавал” („Лит. глас”, № 453, 18.02.1942) и пътеписа „Субтропични брегове” („Мир”, № 12623-12628, 09.1942), творческите интенции, за които отново са предпоставени от вкуса към необикновеното, драматичното, съдбовното. Откритите след смъртта на автора ръкописи карат голяма част от изследователите да смятат, че след 1939 Димитър Димов започва да пише нов роман, чийто по-късен вариант е „Тютюн”. Недовършеното и неозаглавено произведение, известно като „Роман без заглавие”, е отпечатано в сп. „Пламък” (1967, №11 и 12) и влиза в Събрани съчинения от 1966-67. Предполага се, че когато Д. Димов заминава на специализация в Испания, изоставя замисленото повествование, за да се върне към него след 1945 по съвсем различен начин.
Престоят в Испания се оказва плодотворен не само от гледна точка на научните му интереси: случайното запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо (резиденция на ордена) засилват интереса на Димов към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа „Осъдени души”. Връзката на Фани Хорн (мултиплицирала образите на Елена от „Поручик Бенц” и Адриана от „Роман без заглавие”) с отец Ередиа, проектирана на фона на исп. действителност през Гражданската война, ражда интригуващ сюжет, който прави романа особено популярен. Започнат в Испания и завършен след мобилизацията в Беломорието, той излиза през 1945, получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски и унгарски език и е екранизиран. Скоро след това Д. Димов публикува последователно 4 пътеписа за Испания - „Януарска пролет”, „Кастилска зима”, „Куха Испания” и „Сан Себастиян”, към този период вероятно се отнася и намерения след смъртта на автора ръкопис, озаглавен „Идалго”.
През 1946 е отпечатан пьрвият откъс от романа „Тютюн” („Лит. фронт”, № 2, 28.09.1946), озаглавен „Тютюнев склад”. Две години по-късно излиза нов откъс - „Двубой” („Лит. фронт”, №20, 31.01.1948), след още 1 г. - „Тютюн” (глава от роман) в сп. „Септември” (1949, № 7). През 1951 романът е завьршен окончателно, предаден в издателство „Народна култура” и в края на 1951 стига до читателите и до своите „злополучни критици''. „Тютюн” се оказва не само един от най-четените романи в българската литература, но и спъни-камъкът на българската марксическа критика. Популярностга му напуска романовото пространство и обсебва всичко за и около творбата. Започнал с тридневното „обсъждане” на „Тютюн” (8, 11 и 13.02.1952) в СБП, спорът се пренася в периодичния печат („Лит. фронт”, № 10. б.03.1952, и № 11, 13.03.1952) и кулминира в редакционната статия на в. „Работническо дело” - „За романа 'Тютюн' и неговите злополучни критици” (16.03.1952) - спор не толкова за достойнствата на романа, колкото за границите и възможностите на догматичното литературоведско мислене. Единодушно изказаното мнение, че „Тютюн” се нуждае от „преработване”, настойчивите подканвания, дългите обсъждания и оказаният натиск карат Димитър Димов, макар и с неохота, да се съгласи да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои; това увеличава обема на книгата с нови 250 страници. Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от изд. „Народна култура” лит. критик Я. Молхов - редактор и помощник на Димов през 1953, а през 1954 „Тютюн” се появява в новия си вид. През 1955 излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнигелни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки. В крайна сметка „Тютюн” заживява в новия си вариант и едва през 1992 се появява отново в първоначалния си образ.
В различните си редакции „Тютюн” е роман и за ужасната самотност на личността в капиталистическото общество, за огромния натиск на живота върху нравствените принципи в света на капитала, и за историческата обреченост на олигархиите в България, за социално-психологическите причини за тяхната гибел; роман и за потиснатите от монопола на тези олигархии, за техните икономически и политически борби, и за сложния психологичен лабиринт на човешките взаимоотношения както в зловещия свят на „Никотиана”', така и извън него. Романът е екранизиран през 1961 (режисьор Н. Корабов), преведен е на над 30 езика (немски, полски, румънски, руски, словенски, сърбохърватски, унгарски и др.).
Сред незавършените творби на писателя е романът „Ахилесова пета” (публикуван в сп. „Пламьк” 1966, № 10), който Д. Димов започва през 1958 и независимо от сключени договори с издателство „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ” и с Комитета по култура го изоставя до изтичането на мандата му като председател на СБП. Нереализирана остава романизираната биография на Яне Сандански, за която Димов усърдно събира материали (в годините, последвали „Тютюн”) и която по замисъл се отнася към ранния му творчески период. След „Тютюн” писателят продължава да търси жанрово разнообразие. Появяват се разказът „Анатомът Да Коста” („Наша родина”, 1955) и пътните бележки „Юлска зима” (публикувани посмъртно), които са плод на впечатленията от пътуването на Димов до Чили през септември 1954; пиесите „Жени с минало” (поставена за пръв път през 1959 в Театъра за младежта в София), „Виновният” (1961, в Нар. театър „Ив. Вазов”) и „Почивка в Арко Ирис” (1964, в Театъра за младежта). Творческият облик на Д. Димов се допълва от неговите статии и изказвания по въпроси на литературата, сред които безспорно изпъкват „Изказване-отговор за романа Тютюн”, „Как преработих романа Тютюн”, „Днешната българска литература”.
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
Биографични данни:
Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 г. остава без баща. Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война определят безсистемното му образование - учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора, завършва гимназия в Битоля (1920). Следва по 1 семестър медицина и философия в Загреб и Виена (1920-1921); завършва славянска филология в Софийския университет (1925), където слуша лекции при професорите Ив. Д. Шишманов, И. Иванов, Б. Пенев, М. Арнаудов, Л. Милетич и Ст. Младенов. Коректор (от 1927), член на ред. колегия (1929), главен редактор (1930-1931) и директор (1933-1934) на в. „Македония”. Сътрудник (1935) и редактор в културния отдел (1938-1944) на в. „Зора”. Изключен от СБП (1944). През октомври 1944 е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм” е задържан в Софийския централен затвор (до края на март 1945). Изпратен е в „трудово-изправително селище” (лагер) в Бобовдол (до края на август 1945). Отново е арестуван през октомври 1947, тежко болен е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциан” (до февруари 1948); оцелява с усилията на сълагерници. Семейството му е изселено (1948-1952) от София в Луковит, където в условията на обществена изолация Талев доработва романа „Железният светилник”, създава „Преспанските камбани” и „Илинден”. Посвещава се на свободна писателска практика. Народен представител в V НС.
За пръв път печата като ученик в Скопската гимназия (1917) разказа „В очакване” (в. „Родина”), написан по подражание на Иван Вазов, под чието влияние впоследствие укрепва дарованието му .През 20-30-те години се ориентира към македонския периодичен печат обнародва разкази, пътеписни очерци, легенди, импресии във вестниците „Македонска трибуна”, „Свобода или смърт”, „Вардар”, в сп. „Родина” и др. Като редактор и директор на в. „Македония” публикува всекидневно уводни (програмни) статии, полемични материали, коментари, очерци, спомени, разкази, „поетическа география на Македония”, отразяващи героичното минало и трагичното настояще на македонските освободителни борби. Публицистиката му разкрива фактическа осведоменост и идейно-политически противоречия, полемичен темперамент, лични пристрастия и самозаблуди; но неизменно е пронизана от дух на страстно българолюбие и синовна обвързаност със съдбата на родния край. Във в. „Зора” (30-те и нач. на 40-те години) печата разкази, пътеписи, спомени, театрални отзиви, портрети на писатели, статии по културни и обществено-политически въпроси. От 1957 публикува в централния периодичен и литературен печат по проблеми на художественото творчество, историческа белетристика, творческия процес, за личности и явления от националната литтературна история. Първата книга на Димитър Талев „Сълзите на мама” - приказки за деца, носи белезите на неизживян социален сантиментализъм.
Първото му голямо начинание - трилогията „Усилни години” („В дрезгавината на утрото”, „Подем”, „Илинден”) е смел опит на младия автор да създаде епическо романово повествуване за прелюдията. Свидетелство за творческо дръзновение, трилогията е документ за ранната целенасоченост, за обречеността на писателя на една съдбовна тема - революционноосвободителните борби нз Македония, за полувековното изстрадване на една идея - свободата на родината. В стремежа към всеобхватност и изчерпателност авторът изгражда повествуване, изпъстрено с епизоди на илюстративна доказателственост, самоцелно битоописателство и сензационни фабулни ефекти и локалните му характеристики. Но в „Усилни години” се съдържат моменти, подсказващи появата на бъдещия писател сърцевед, народопсихолог и историописец: съзрява концепцията му за човешкия образ като средоточие на историческия живот на нацията, индивидуализацията на героите става основен изобразителен принцип на художника, а отделни сцени са симптоматични за значителни пластико-изобразителни възможности... Набелязват се доминантите в типологията на Талевата историко-психологическа романистика: намалена до минимум историческа дистанция, историзъм, подвластен на стихията на носталгичните пориви, на изгарящата съпричастност и възрожденското патосното преклонение пред героичното в неговите национални и индивидуално-човешки измерения. От обект на художествени изследване и реставрация историческите събития се преврьщат в субективно изстрадани, премислени събития в собствената емоционална памет и човешко самосъзнание. Съзрява Талевият продуктивен автобиографизъм от възрожденски тип, при който биографията на художника съвпада с национталната одисея на родния край, а трагизмът на историческите превратности се изживява като съкровена, неизразима лична болка. Прибързан опит за многопроблемно епическо сюжетостроене. „Усилни години”, е подготвителен етап, „генерална репетиция” за бъдещия четиритомен илинденски романов летопис. Писателят оценява по-късно тези книги като необходими „стъпала към големото” - същинското му художествено-историографско дело. Извороведски характер имат биографичния очерк „Гоце Делчев” и историческо-географското, политическо описание „Град Прилеп. Борби за род и свобода”. Отклонение от тази идейно-тематична линия е романът „На завой”, посветен на съвременната проблематика, оправдаващ напускането на политическата сцена в името на частнособственичес-ката реализация, на любовта към земята и нейните пречистващи истини. Но Талев вече живее, съсредоточен в мащабния си замисъл.
Биографични данни:
Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 г. остава без баща. Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война определят безсистемното му образование - учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора, завършва гимназия в Битоля (1920). Следва по 1 семестър медицина и философия в Загреб и Виена (1920-1921); завършва славянска филология в Софийския университет (1925), където слуша лекции при професорите Ив. Д. Шишманов, И. Иванов, Б. Пенев, М. Арнаудов, Л. Милетич и Ст. Младенов. Коректор (от 1927), член на ред. колегия (1929), главен редактор (1930-1931) и директор (1933-1934) на в. „Македония”. Сътрудник (1935) и редактор в културния отдел (1938-1944) на в. „Зора”. Изключен от СБП (1944). През октомври 1944 е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм” е задържан в Софийския централен затвор (до края на март 1945). Изпратен е в „трудово-изправително селище” (лагер) в Бобовдол (до края на август 1945). Отново е арестуван през октомври 1947, тежко болен е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциан” (до февруари 1948); оцелява с усилията на сълагерници. Семейството му е изселено (1948-1952) от София в Луковит, където в условията на обществена изолация Талев доработва романа „Железният светилник”, създава „Преспанските камбани” и „Илинден”. Посвещава се на свободна писателска практика. Народен представител в V НС.
За пръв път печата като ученик в Скопската гимназия (1917) разказа „В очакване” (в. „Родина”), написан по подражание на Иван Вазов, под чието влияние впоследствие укрепва дарованието му .През 20-30-те години се ориентира към македонския периодичен печат обнародва разкази, пътеписни очерци, легенди, импресии във вестниците „Македонска трибуна”, „Свобода или смърт”, „Вардар”, в сп. „Родина” и др. Като редактор и директор на в. „Македония” публикува всекидневно уводни (програмни) статии, полемични материали, коментари, очерци, спомени, разкази, „поетическа география на Македония”, отразяващи героичното минало и трагичното настояще на македонските освободителни борби. Публицистиката му разкрива фактическа осведоменост и идейно-политически противоречия, полемичен темперамент, лични пристрастия и самозаблуди; но неизменно е пронизана от дух на страстно българолюбие и синовна обвързаност със съдбата на родния край. Във в. „Зора” (30-те и нач. на 40-те години) печата разкази, пътеписи, спомени, театрални отзиви, портрети на писатели, статии по културни и обществено-политически въпроси. От 1957 публикува в централния периодичен и литературен печат по проблеми на художественото творчество, историческа белетристика, творческия процес, за личности и явления от националната литтературна история. Първата книга на Димитър Талев „Сълзите на мама” - приказки за деца, носи белезите на неизживян социален сантиментализъм.
Първото му голямо начинание - трилогията „Усилни години” („В дрезгавината на утрото”, „Подем”, „Илинден”) е смел опит на младия автор да създаде епическо романово повествуване за прелюдията. Свидетелство за творческо дръзновение, трилогията е документ за ранната целенасоченост, за обречеността на писателя на една съдбовна тема - революционноосвободителните борби нз Македония, за полувековното изстрадване на една идея - свободата на родината. В стремежа към всеобхватност и изчерпателност авторът изгражда повествуване, изпъстрено с епизоди на илюстративна доказателственост, самоцелно битоописателство и сензационни фабулни ефекти и локалните му характеристики. Но в „Усилни години” се съдържат моменти, подсказващи появата на бъдещия писател сърцевед, народопсихолог и историописец: съзрява концепцията му за човешкия образ като средоточие на историческия живот на нацията, индивидуализацията на героите става основен изобразителен принцип на художника, а отделни сцени са симптоматични за значителни пластико-изобразителни възможности... Набелязват се доминантите в типологията на Талевата историко-психологическа романистика: намалена до минимум историческа дистанция, историзъм, подвластен на стихията на носталгичните пориви, на изгарящата съпричастност и възрожденското патосното преклонение пред героичното в неговите национални и индивидуално-човешки измерения. От обект на художествени изследване и реставрация историческите събития се преврьщат в субективно изстрадани, премислени събития в собствената емоционална памет и човешко самосъзнание. Съзрява Талевият продуктивен автобиографизъм от възрожденски тип, при който биографията на художника съвпада с национталната одисея на родния край, а трагизмът на историческите превратности се изживява като съкровена, неизразима лична болка. Прибързан опит за многопроблемно епическо сюжетостроене. „Усилни години”, е подготвителен етап, „генерална репетиция” за бъдещия четиритомен илинденски романов летопис. Писателят оценява по-късно тези книги като необходими „стъпала към големото” - същинското му художествено-историографско дело. Извороведски характер имат биографичния очерк „Гоце Делчев” и историческо-географското, политическо описание „Град Прилеп. Борби за род и свобода”. Отклонение от тази идейно-тематична линия е романът „На завой”, посветен на съвременната проблематика, оправдаващ напускането на политическата сцена в името на частнособственичес-ката реализация, на любовта към земята и нейните пречистващи истини. Но Талев вече живее, съсредоточен в мащабния си замисъл.